В ПАМЕТ НА ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ
Акад. КИРИЛ БРАТАНОВ

ЕДНАТА КАТЕДРА МУ БЕШЕ ОЛТАРЪТ


 

По време на студентството ми по ветеринарна медицина в Со­фийския държавен университет (1930—1935 г.), а и след това до неговата смърт имах възможност много пъти да се срещам с проф. Асен Златаров, да слушам негови лекции и сказки, да го посетя няколко пъти в неговия дом, да му бъда за няколко дни гост в Зелин, край Ботевград. А през април 1935 г. бяхме заед­но по време на една екскурзия на група български студенти в Югославия. Той беше за мен най-скъпият, най-любимият про­фесор.

Първата за мен университетска лекция по химия бе в нача­лото на октомври 1930 г. в Първа медицинска аудитория на ъгъла на ул. „Дунав“ и „Московска“. По програма проф. Асен Златаров изнасяше лекциите си всеки петък от 17 до 19 часа. Започваше точно в 17,15 часа, но аудиторията биваше пълна още в 16,30 ч.

Когато професорът пробиваше стената от студен­ти, за да влезе, всички ставахме на крака и с ръкопляскания го посрещахме. Така беше винаги, така беше и при първата лек­ция.

Облечен в черна престилка, с бързи, енергични крачки и малко приведен, той с видимо вълнение застана зад катедрата и направи дълбок поклон. Така поздравяваше тези, с които в продължение на две години ще разговаря, ще ги обучава и въз­питава, тези, с които ще живее.

Такъв бе неговият първи кон­такт с аудиторията. В тази лекция той направи кратък исторически преглед на развитието на химията през вековете от древността до наши дни. Но особено място отдели на здравата й органическа връзка с биологичните науки, с процесите в живата материя. Когато разшифроваме и изучим механизма на биологичните проце­си, ще установим, отбеляза той, че те се свеждат до сложни биохимични процеси. В следващата лекция предсказваше бурното развитие на химията. Спомням си, че каза приблизително следното:

Аз няма да бъда жив, но вие сте млади и ще доча­кате средата и края на XX век. И сигурен съм, че тогава ще бъдете свидетели, особено в края на XX век, на бурен разцвет на химията и биологията.

Проф. Асен Златаров не четеше своите лекции, той говоре­ше. На катедрата имаше бележки, които почти не поглеждаше, а химическите формули и реакции пишеше по памет на черната дъска. Неговата научна реч както в университетските лекции, така и в популярните сказки не бе гръмка, нито патетична. Тя беше картинна, жива, изящна. Дали ще говори за свойствата на водородния йон, или ще държи лекции за колоидните разтво­ри, дали най-после беседата ще бъде за еуфоричните отрови — навсякъде той приковаваше, завладяваше, хипнотизираше. В неговите лекции имаше наука, истинска наука, това бе основното, но имаше и философия,имаше поезия, много умело на­мираше място и за лек хумор.

Искам да разкажа и за нашата първа среща на изпитната маса. Проф. Асен Златаров беше въвел като практика колок­виума. Това е първата среща на професора с всеки студент и разговор върху предадения материал от определен раздел на курса. Аз подцених този изпит и отделих съвсем малко време за подготовка. В кабинета влязох с лесно обяснимо смущение. Подадох студентската си книжка.Той я взе, погледна я, раз­гърна я и каза с висок глас: „Кирил Цочев Братанов, студент по ветеринарна медицина, факултетен номер 224, говорете за законите на Бойл-Мариот и Гей-Люсак.“

Започнах да говоря за значението, но само за закона на Гей-Люсак за обемните отношения на газовете, а за общия закон на двамата учени не можах да дам обяснение. Говорех общи приказки. Видях, че лицето на професора се промени, изрази недоволство, строгост. С гневни нотки в гласа поиска да формулирам точно двата за­кона. Аз се опитах отново, но напразно.

Тогава той каза: „Слу­шайте и запомнете! Химията е точна наука, законите са също точни, както са точни химическите реакции. Ако в тях се измени само една молекула, реакцията няма да стане. И разберете — само с акъл не може да се следва висше образование. Акълът е необходим, но абсолютно нужно е и друго — труд... Днес няма да ви пиша бележка, че сте се явили на колоквиум, но след една седмица, другия вторник в 16 часа следобед, ще се яви­те лично при мен, тук, в този кабинет, и ще говорим отново за законите на химията... Ето ви книжката.“

Другия вторник в 16 часа следобед бях отново в кабинета на професора... Когато стигнах, мисля, до петия или шестия за­кон, професорът ме спря и вече засмян ми каза:

„ Достатъчно! Виждате ли, когато има хубав отговор, и професорът е доволен, и студентът — също, но разберете и запомнете от мен: без труд не може да се върви напред. Ето, аз вече съм професор, мина­вам 45 години, но всяка сутрин, включително и в събота, и в неделя, ставам в 5 часа и времето пак не ми стига..."

Професор Асен Златаров имаше силно развито обществено чувство. Студентските борби и движения живо го интересува­ха, неговото сърце и в най-мъчителните и тежки дни винаги беше отворено за болките на будното студентство. В негово ли­це академичната младеж намираше своя най-близък приятел, който може да я разбере, да я посъветва.

София, февруари 1985 г.

Учителско д е л о, № 6