Прочетен: 1445 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.08.2013 11:32
ДОХОЖДАНЕТО НА РУСКИТЕ ВОЙСКИ В ХАСКОВО
Един месец преди дохождането на руските войски в Хасково, тъй като баща ми и моят мъж [ги] земаха преди два месеца и ги откараха с други още съграждание на заточение в Ангора, аз бях се прибрала да живея при майка си и минахме дните с плач и страхове, ако и да получавахме писма от Ангора, с които ни молеха да не скърбим за тях, понеже били свободни и здрави. Писаха ни „тука е и дядо Антим Екзарха. Често ходим при него и той ни утешава, че в късо време ще бъдем свободни, затова пазете вас си, гледайте се добре и Бог пак ще ни върне да се съберем. За това добре, ами страха от турците как да пропъдим, като те от всички най-много се остреха [да] пропастят къщите на комитите, ние минахме за най-голели комити, поради братята ни Георге, Михо и Берковски — годеника на моята сестрица Евгения.
Те беха откарани преди 4 години в Диарбекир и всички познати турци от града ни лакомо изглеждаха зачернената Евгения, която носеше черна кърпа на хубавата млада главица. И тъй от ден на ден положението ставаше по-грозно. Едни от богатите турци чакаха приготвени, за да бягат към Цариград, всичко им свързано на денкове, а ние глупави, че занесохме всичко по-мило и драго в маазата като каменно здание, не ще може да изгори, та да ни е готово като се освободим. Най-после чухме, че Плевен е вземат от русите. Осман паша се предал, а и в Шипка Сюлейман паша е разбит...
Ходех често при девера си Петър* да чуя новини. На Коледа дойде той дома и казва: „Дошла е телеграма на турците. Сюлейман паша е разбит на Шипка и да бягат към Цариград..." Тогаз турците богаташи избягаха, също и от селата турците бягаха, натоварили кола, коне, па даже и на кравите натуряли вещи, това бе през Коледа. Третия ден на Коледа, валеше много сняг и ние с мама, децата си седяхме дома. Аз имах само едно детенце, тригодишната Недялка, бяхме си земали едно хранениче копривченче и една хубава мома клисурка Нона, а майка ми бе с двете ми сестрици — Евгения и Марийка и «едно хранениче момче Георги.
* Петър Златаров (брат на Христо Златаров), след Освобождението ковчежник в Хасково
Двете храненичета ни бяха в къщи мъжете. И тъй надвечер дойде братовчед ми Иванчо Шекерджията, уплашен, пребледнял и казва на майка ми: „ами сега лельо, какво ще правим, вън е много грозно, надошла е турска войска от Сюлейман пашовата и ги разнасят по къщята“. Тогаз майка ми го помоли да отиди и кажи на по-видните ни съседи да не турят у дома на квартира, ние ще дадем всичко, каквото тряба и те се смилиха, та не ни доведоха нито един от тези грозни гости. Ние дадохме за храна на тях и на конете им каквото трябваше, заключихме се рано. Рано таз вечер дойде зет ми да спи дома, тъй като сестра ни най-голямата се бе скоро поминала. Той остана да спи долу в една стая близо до пътните врата, аз казах на мама таз вечер не ще се събличаме да лягаме и спим, но ще седим да видим какво ще ни огрее. Помня като днес, — Недялка като детенце заспа си безгрижно, до нея легна мама, но облечена и с кюрка си, а ние седим.
Аз четях една руска книга със заглавие „Младата турчанка“ и доколкото можах разправях на български, в туй време нящо тропна и ние всички скокнахме. Стори ни се, че топ гръмна. Поуплашихме се, нищо нема, пак продължаваме четенето. Близо вече 12 часа сред нощ, и на голямата пътна врата се чука силно. Ние наскачахме и чухме, че зет ни се обади. Те му казват: „Гел, капу, бе гявур!“ ("Ела до вратата бе, неверник"), — и ние де да бягаме сега. Сестра ми Евгения и Нона избягаха през комшулука, що бе от към съседите ни от къща в къща отишли у леля ни, на която къщата бе до черковата. В бегането казали на наш сродник, че дома е зло, черкезите може да са си влезли вече. А ние с мама де да се скрием, аз съм пригърнала детенцето си, а мама хванала Марийка за ръка и отидохме в задния двор да се скрием в бараката. Там потреперихме от страх и студ и дойде зет ни, та ни извика да влезем в къщи. Тогаз той ни разправи, че като хлопнали вратата, той ги питал какви са. Те казвали, че търсят юзбашията си. Казал им, че няма никакъв юзбашия, а те викат: „Ач бе, гявур.“ ("Отвори, бе неверник"). Тогиз той сглупил, та излязъл от вратата на съседите ни да види какви са, а те го вкопчили: „Де сега да ни водиш в къщата на комитата хаджи Иванчо, че те имали хубави моми.“
Той се втурнал в двора на съседите - и те с него, почват да го бият. В същата къща имало войници анадолци. Те се събудили и излязли да видят що е това и започнали да ругаят черкезите защо върлуват, а те казвали, че тях са придружавале граждане турци, че имало хубави моми. Тогис те са имали голяма разправия помежду си, докато ги пропъдят, а зет ни се възползвал и си влязъл дома, като заключил комшулука. И тъй тая нощ прекарахме без да легнем и починем.
Сутринта дойде рано стара съседка и казва: „Махнете се, че тез чуми, дето са до вас, шушукат и гледат към вас.“ Ние се скрихме във вехтото здание и назъртахме на улицата като се събираха аскери да си отиват и слава Богу не дойдоха никои. Но гледахме как с тях и много турци от селата бягаха, не мога да опиша в какво настроение се намирахме помежду радост и страх, радост, че скоро ще светне свободата, а трепет как ще да уцелеем. Тоз ден прекарахме ката не в себе си. Казват ни, че някои граждане бягале заедно с турците, ами ние с кого да бягаме, наистина имахме кола и волове, но ратаят си бе отишъл дома. Почнахме да събираме покривки, дрехи, та да натоваряме колата и сами да я караме да бягаме с турците, горко ни.
После се опомнихме — ами къде ще ходим, де ще отидем в ноктите на тигрите, не бива, но може и братята ни да си дойдат, понеже знаехме, че те избягаха и са в Румъния. Какво ще помислят, като не ни намерят, ще рекат, че ние сме избити или отвлечени. Затова си останахме.
Дойде една съседка и казва на мама: „Хаджийке, чаршията е цяла ограбена. Ходих, та видях, във вашата мааза нищо не са оставили.“ Но ние малко се загрижихме за стоката и другите вещи, които бяхме там скрили, ние се грижихме как ще се спасим от турския ятаган. Дойде наша стара слугиня и казва: „Вие луди ли сте, та седите тука? Я излезте да видите как турци като бесни тичат и когото срещнат убиват.“
Занарежда ни кого и кого убили и ние пръхнахме като пилци, но де да отидем? Колкото мъже млади имаше, те избягали в корията. Ние отидохме в другия ни двор, там имаше зимници, дето си нареждахме бъчови с вино и голям лин (голям дървен съд) за гроздето, дето го мачкаха. Навряхме се под лина на голата земя и стоим като че това е вихрушка и ще мине за един час.
И мама заплака, ох, ние се скрихме, ами къде са Евгения и Нона, не ги знаем те де се крият. А те после казват, че леля ни ги скрила на тавана заедно с нейната Марийка и двете момчета, турнала им и огън [в мангала] и хляб, а тя стояла на стража, та като види, че идат турците и тя да се качи при тях. А ние като постояхме един час, помръзнахме много, малката заплака: „Хади, маминко, бабинко, да отидим при огънчето.“ И аз казах: „Хади, мамо, да излезем, тук се не живее.“ Излязохме и що да видим: цяла тълпа жени и деца на улицата, се мамини братовчедки, питат: „Ами сега, како, какво да правим, де да отидем?“ (защото и техните мъже бяха на заточение). Ние им казваме: „Ами де ще отидем — секи дома си, че и студът е нетърпим,, па каквото ще да става, нали сме сами жени и деца.“ Те си отидоха по дома и ние дома. Постоплихме се, аз земах шишето с мента и една завивка за Недялка, облякохме двойни дрехи и отидохме у войчове. Там заварихме леля с нашите моми и те всички. Дошла една съседка, канила ги да излязат с турците и казвала, [че] до довечера русите ще дойдат, ще се върнем.
Тука решавахме дали да отидем или не. Излязохме всички до черковата, най-напред вуйчо ни и ние подир него. Видяхме цигани, натоварени със стока и отвъд реката викали, „хванете ги“, а ние разбрахме че викат „бягайте“. Хайди назад бегом у лелине и оттам у вуйчове и вече се смрачава. Чухме, че черковните врата секат да влязат, а ние бегом у други съседи, от тях у други, [у] куцото Тоде. Събрахме се цяла махала в две стаи пълни, а студ на провала. Там прекарахме мъчителна нощ, секи 5—10 минути ще излезе някой да види що става. Но нищо. На сутринта се разшаваха клевтите турци (крадливите турци), тръгнаха да обират.
Чухме, че в татковата къща влязоха и носят, товарят конете си. Аз имах револвер, исках да гръмна, белки се уплашат и избягат, но те всички завикаха: „Луда ли си да гърмиш да ни издадеш, да дойдат!“ Но те си натовариха конете и си заминаха, мама тогаз поиска да отиде и да види що е ограбено. С нея отиде една млада съседка, подир малко съседката се върна и казва, че видяла на срещната страна черкези и си избягала, а мама е още няма, тогаз леля отиде да вика мама (но това ставаше от двор в двор не през улицата), виждаме мама си дойде, а леля я няма. Тя търсила мама по целата къща да не е убита и като не я намерила върнала се и си дойде. По едно време почнаха наблизо да къртят врати, но всички се уплашиха и пръхнаха като подплашени пилци кой на къдя види. В туй време не зная как се е промъкнал девер ми Петър, та дойде, намери ни и ме вика да съм отидела с него, че цялата махла искат да се съберат в нашата къща и там да се защищават от турците. Аз каних и мама да дойди, а тя нещя, тогаз и аз нещях да се дела от нея. Казах им: „Идете вие и се съберете в къщи.“ И той си отиде, тогаз ние отидохме у друг съсед, много беден и полусляп, неговите млади избягали, а той си седнал до огнището на две главници огън. Ние подремнахме прави около един час и един се произнесе: „Тука не ще го бива, хайде да отидем в корията при другите съседи.“ И ние тръгнахме като заблудени овце.
През всичкото време аз не оставих скъпото си дете от ръцете си, все сама го носех, като не вярвах на никого, че ще го пази като мен. И тъй, като отидохме към края на града, видяхме на улицата двама наши сродници, които ни питаха къдя отиваме. Ние казахме — в корията, тогаз те ни извикаха и заведоха дома си в къщата на братовчедка ми. Казват ни: „Тука ще стоите, докато се оправи, хем за вас ли е да отидете в корията, още първата нощ ще умрете от студ.“ Ние се зарадвахме, като се видяхме помежду свои хора и че имало и за нас кой да се загрижи. Там бяха събрани доста съседи, които имаха и оръжие, ако нападнат къщата да се пазят. Имахме една баба Деля, която пращахме да донася от дома за ядение, че имахме много зимовище приготвено и повечето идяхме качамаци, че бързо става. Всеки ден турците върлуваха, един ден влезли близо пак в една къща, обрали всичко. Те били един черкез с кон и един циганин, но един от младите, що бе при нас, отива с пушка до плета, прицелва се, гръмва и убива турчина, притършувал по него и каквото намерил го взел. Ами после — страх, ако видят други турци убития, какво ще стане? Хади изкопават трап и го зариват, а на коня един прът и той си отива. Ах, как от сърце се молех богу да ни запази. Денонощно пред иконата, кандилцето блещукаше и ние всички събрани се молим и домакинът с кандилницата кади тамян.
Един ден видяхме много турска войска. Препускат конете по височината, на която хасковци казват Емача. Там те спяха и ние всички помислихме: днес е края на живота ни, ще се мре, на тия нареждат може би топовете, ще гърмят, дали да бягаме. Излязохме накрая до гробищата, виждаме, че няма накъде и се върнахме. Тогаз се събра съвет от мъже и жени и решихме да изпратят няколко младежи да отидат в Станимака (сега Асеновград), понеже бяхме се научили, че руските войски завзели Станимака, та да ги молат по-скоро да дойдат, че Хасковото отива. Като че русите чакаха нашата команда, много глупаво. И тъй които бяха с панталони облякоха потури и червени пояси и ги изпратихмес благословия и [препоръка] да не отиват по шосето, пряко без път. И тъй вече ще чакаме русите, през нощта видяхме, че се върнаха изморени, поизмръзналки казват, че е невъзможно да се върви без път. Не може, че има много преспи сняг, а по шосето пълно с турци.
Тъй се мина една седмица и на Богоявление почнаха да казват, че се чувало топовни гърмежи и всички с радост чакахме сутрешния ден, че ще ни донесе свободата. Забравих да кажа, че ноще бе спокойно и ние си отпочивахме, а заран като станехме и чуем гърмежи от пушки. Мама, милата ни мама, тя ни прегръщаше и плачеше: .„Защо ли съм майка, като не ща мога да запазя децата си“, а моята малка Недялка бе на пук весела, игрива, иска да ходи вън и да скача. Ний й казваме: „Седи си, пиленце, в къщи при маминка, че турците ще дойдат“, а тя се смее и казва: „Тъй, тъй, ще дойдат, но нали не дохождат, няма и да дойдат.“
И тъй на Ивановден бяхме изсипали качамака в тавата, да сядаме веч да се храним и в туй време един наш слуга тича и вика: „Хаджийке, давайте бакшиш, русите дойдоха!“ Ние го не вярваме, а той казва: „Дойдоха, сега ще ударят камбаните.“ И наистина чухме камбаната. Сега кой ти гледа качамака! Казах на мама: „Вие си седете, а аз и леля ще отидим да видим що е.“ Тогаз двете бегом отидохме до татковата къща и виждаме няколко конници руснаци. Хората ги навалили, целуват ръцете им, краката им като че ангели спасители бяха от небето изпратени.
Видяхме се с роднини, целувахме се като възкръснали от гробовете. Питахме се, де бяхте, как се спасихте и тъй нататък. После влязох у таткове и що да вида — всичко ограбено, разхвърляно по двора, разни дреболии. Поразгледах в стаите, голо, грозно, но не ми бе жално за нищо. Дойде си мама с децата, запалихме огън, пометохме за драгите гости да е чисто. Дойде един офицер, записа квартирата за генерал майор Мейндорф (генерал, командуващ сборен руско-румънски отряд, отличил се при обсадата на Плевен).
Имахме крави и телци, те си останали в другия двор. Тогаз накарахме, та заклаха една телица, та наготвихме, омесихме пресни пити, та ги опекохме в жеравата. После аз земах Недялка, забрах един сродник, та отидохме в нашата къща да видя там що е и да чакаме войските белким и от братята ни ще дойде някой, защото знаехме, че са с опълченците. Като влязох дома нищо няма, всичко ограбено, раз
хвърляно из цялата къща ръженицата (ръжена слама) от възглавките, що опразнили и вземали книги навсякъде разхвърляни, а по двора трушии и друго зимовище. Аз се позавъртях, попогледнах. [На]всички врати изкъртени ключовете, а пътната цяла изкъртена, паднала. После оставих да пометат и аз излязох до чешмата при други хора и видяхме свещенниците облечени, с черковните хоругви и войската редом върви.
Аз си впивах жадно погледа дано вида поне един от скъпите си братя и да тичам да го прегърна, но това ми желание не се изпълни. Но нали пък тези всички измъчени хора бяха наши братя, какво повече.
Тогаз в къщата ни влязоха от офицерите, аз ги оставих и си отидох при мама, там бе вече дошъл генералът с няколко офицери и войници, ние го качихме горе, той пожела долу стая, че бил стар човек. Горе поразгледа стаите, видя всичко голо, видя библиотеката с разни книги, също и френски и пита на кого е тази библиотека. Ние казахме на братята ни и той пита де са те, а ние казахме, че бяха заточени в Диар- бекир, но избягали и чухме, че са заминали доброволци. Казахме също за татко и за Христо, че са заточени в Ангора, той пита за имената на всички и ги записа. После вечерта ги гостихме богато, извадихме от постелките, които бяхме скрили в другия двор под хамбара. Вечерта насядахме около огъня с войниците, разприказвахме се. Ние казвахме теглото си от турците, те за войната и как шосето било покрито с разни покъщнини. Казват ни, идете, майко, берете на дороги — много, много все, те всички искаха да ни разправят за войната, за студа и теглото си, затова когато един приказва, друг му казва, но постой брат я да скажу.
Имаше едно младо хубаво момче, то ни разправя, че бил син на помещик и как е живял охолен живот при своята майка, баща и близки, но как сега краката му завити с партенки и влачи тежката раница, как мъчно прекарва суровия войнишки живот. После пи разправят как са стъпили в България. Тъй като си приказвахме, малката Недялка заплака и баба й за да я смири взе чиния и отиде да й сипе петмез с ръчели, но се върна разплакана и казва: „боже, боже, боже, нито една делва няма петмез, всичко са ограбили, от 10 делви да няма поне една за детето да га залъгваме“.
На другия ден дохождаха много офицери при генерала и се като говореха чувахме името Сюлейман (Сюлейман паша, турски генерал, през Руско-турската война е начело на 40 000 армия, с която превзема Стара Загора и безуспешно Шипка), а навсякъде се говореше, че той е избягал в Кърджали и се страхуваха, че сега като си замине войската, той щял да нападне Хасково и ние бег да му мислим. Влязохме при ген[ерала] разплакани и го питаме, ако е опасно да дойде Сюлейман, да ни кажат да избягаме в Едрине.
Те разбраха страха ни и адютантът му разтвори картата на масата и ни разправят, че не трябва да се плашим, защото тука е Сюлейман паша, а тука е руската войска, а тука е Хасково. „Затова не отивайте никъде, че ще се разболеете от студ.“ И ние се успокоихме. През този ден отворихме бъчва със сладко вино и черпихме всички, които бяха дома и коита дохождаха при генерала, а те не могат да се нарадват, че никога тъй сладко вино не са пили. Всички ни разпитваха защо е къщата гола, а ние разправяме ли разправяме как турки задигнали всичко, а ние сме бягали по края на града в бедните къщи и там избегнахме смъртта. На третия ден си заминаха за към Одрин, но преди да заминат генералът ни даде адреса си, постави 5 наполеона, уж на детето, ние не ги искахме, но той настоя да ги земем, поръча ни когато се върнат братята ни да им кажем, че той ги кани, ако им се случи да отидат в Русия да му отидат на гости в Царское село и че той не ще забрави радушното ни гостоприемство в Хасково в дома на Минчев. Сбогува се с всички ни, ние му целунахме ръка, а той целуна малките и казва, че и той има толкова детишки в Русия. И тъй изпратихме първите госте. Аз отидох в нашата къща да видя и оттам си бяха заминали.. .* До вечерта пристигна друга войска по-много и ги настаниха пак по къщята, аз пак си се прибрах при мама, там сега имаше един полковник и много войници също и в другия ни двор имаше много войници, които бяха напалили огньове на снега и налягали под бараките. . .
От съседките ни някои се оплакваха, че ги позакачили войниците и те се заключили в стаите си, но ние подобно нещо не чухме от никого. С нас се обръщаха като с близки, също и ние никого не нагрубихме. Всички ни бяха мили, като си мислехме де ли са сега нашите скъпи братя, къде ли мръзнат и ходят непреоб- лечени, кирливи. Имахме един млад капитан два, три дни, той бе черноок и ние го мислехме, че е българин и се го питахме: „Но кажи ни право, не сте ли българин“, а той казва, че не е, но бил малорусин. Той много му се хареса Евгения и ни казва, че като се свърши войната, ще дойде да я иска да му я дадем, а ние му казваме, че тя е годеница и че скоро ще си дойде годеникът й, а той си въздъхна и казва: „Жалко, колко я обикнах.“
На другия ден тичат офицери, ние се изплашихме, какво ли става, дали турци идат, но те весели викаха: „Мир, мир, братушки, мир в Сан-Стефано — конец на войната!“ Бедните младежи, каква ли е радост била, като виждат, че животът им се усмихва. Не малка радост бе и за нас, като знаехме, че скоро може и заточениците да се завърнат. Братята се бяха вече завърнали, но малкият пак отиде с генерала си в Одрин, защото бе преводчик и не искаше да остави докато мир не се сключи. Оставаха татко и Христо да се върнат от Ангора.
Сега вече не оставаше града ни един ден без руска войска. Сега дойде редът на турците да си плащат греховете и то на тез, които върлуваха и бяха заградени от руските войски, нямаше как да бягат в Одрин или Кърджали. Колкото българи имаше панта (безделници) тръгнаха по турските къщи за плячка. Де когото сварили го убивали и по кладенците натъпквали, и те бяха като вълци кръвожадни. Помня, един ден бях на вратнята и виждам неколцина от тез емнали (подгонили) един турчин, карат го бегом към реката и понаведоха и — дам със сабя, отсече му главата и го хвърлиха в реката. Кожа (доста) плячка понабраха, но колко им стигна, то се бързо изяжда, жените им се бяха понапременили с турски копринени кюркове, прекачили желтици докато ги изядоха и пак гладуваха.
В туй време аз отидох в Одрин при брат си, та да видим как да направим, за да се върнат татко и Христо. С братовчед си пътувах и негова сестра. По пътя бе лошо, железницата пълна с войници, едвам намерихме място. В Одрин слязохме посред нощ, мраз примираме, влязохме в гарата, божичко, какъв хаос, битком набито, руски войници, офицери, генерали — всички прави на крака, налягали болни войници охкат. Ние се свихме в едно кюшенце, но студ, не се търпи, а воня на кирливи шинели, на ботуши. Вън няма нито една кола, казвам на братовчед си да вървим, тук не се търпи и се упътихме към града, натоварени с багаж. Из пътя срещаме войници, които си пеят и вървят и никой не ни пита какви сте, а ние приказваме колко е хубаво, бихме ли могли по-рано тъй да се упътим в сред нощ.
Стигнахме в града, отидохме до хотела, хлопаме, не ни отварят, на други също и чак третия ни отвориха, земахме стая, но заспива ли се — крака измръзнали на кочан, едвам прекарахме нощта. Сутринта ме завежда брат[овчед] ми в Кавал капу (квартал в Одрин) у един наш приятел — Кощи Мавриди, и там останах. Той човека се загрижи та намери брат ми, дойде, и ние двамата отидохме в един турски конак, квартира на някой генерал. При него бе Тодор Запрянов — преводач. Аз го питам: „Ами сега какво ще стане с нашите?“ Той казва: Недейте се грижи, те подир някой месец ще си дойдат, когато пленените се възвърнат и тях тогаз ще освободим.“ С брат си походихме, накупихме си за дрехи на всички дома и др[уги] потреби. И тогаз той се раздели с генерала си (забравила съм името му), защото не щяха да отиват никъде. Скоро щяха да се връщат в Русия.
И ние с милия ми брат се върнахме радостни в Хасково и се събрахме братя и сестри около милата ни майчица като пилци под крилете на кокошката майка. Ах, колко весело бе, подир 5-годишна раздяла пак: се събрахме в бащината мила къща, забравихме всичко, което ни отвлякоха, и маазата, дето изгориха, забра-
вихме плачовете и страховете. Как мило ни говореха добрите ни братя, те че всичко изгубено ще наместят, много по-хубаво от напред, как сега ще заживеем истински живот, живот свободен, как те ще напреднат, ще се наредят, как те вече са и забравили мъките в диарбекирските затвори, те са прещастливи, че ни завариха всички живи.
Навсякъде из града като че бе празник, всички весели, доволни, русите освен свободата донесоха и богатство, навсякъде се виждаха руски полимпериали (златни монети, със стойност половин наполеон), лъскави, новички, всеки ден бе голям пазар. . .
Рожби на идиотизма
Слънчеви - кисели, солени, хрупкави крас...