През 1985 година нашата общественост отбелязва 100-годишнината от рождението на Асен Златаров (1885—1936). Програмата ״Асен Златаров״ обединява усилията на националния комплекс “Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация״. Министерството на народната просвета, БАН, Окръжния комитет на БКП в Хасково, масови и обществени организации, академични и културни институти, висши училища, за да представи разностранната дейност на Асен Златаров и да популяризира неговото духовно наследство. Списание ״НТ за младежта״ ще помести в две последователни книжки материали, посветени на научните приноси на Асен Златаров.

ЖИТЕЙСКИ МИГОВЕ

Какво остава от личността, след като човекът си отиде завинаги? Обикновено отговарят: делата. Да, но къде се запазва най-дълго живият образ? Естествено у онези, които са познавали човека отблизо.

Ала и този образ също е осъден на избледняване, той отмира с времето. Разбира се, бих могъл да споделя спомени за моя баща, детски спомени на 10 -11  годишно момче, те биха заинтересували ограничен кръг хора...

Бих могъл да разкажа за топлината на ръката му върху коляното ми, когато ми четеше приказки. Той обичаше да прави това дълго след като се бях научил да чета. Спомням си по-скоро хладината, която усещах, когато тази ръка се вдигнеше. И сега виждам бялата му риза и горчивата му, бих казал тъжна усмивка, която не слизаше от лицето му, дори когато заковаваше изолатори за антени по стените на вилата в Зелин или по работната си маса, на която обичаше да работи с поялник в ръка сред ръкописите. Спомням си и радиоапарата, който работеше само в негово присъствие — при тогавашната „реактивна настройка“ той беше част от „трептящия кръг". Бих могъл да разкажа как с часове поливаше фиданките, които нямаше да види като големи дървета, сега вечно заплашени от хора, които искат „в градината да е подредено и почистено...“. Беше ги насадил нагъсто. Казваше: ״Ще оживее онова, което е за тази земя и за този климат." Спомням си го загърнат в старо пардесю, заслушан в тишината при залез, а кученцето Майкел го гледаше в очите. И сега присвивам очи от ослепителната нощна светлина в кабинета, когато работеше. Всички крушки бяха разточително запалени, бялата му риза за­слепяваше, въздухът миришеше на озон. Във всички предмети беше спотаена някаква радостна и уморителна възбуда. Той тогава живееше в своята стихия, не беше подвластен на реалното време...

Но аз зная, че съвременниците, читателите сега се интересуват от съществените и доказани факти, а не от детски спомени. Превъзмогнал отдавна комплексите на сина, които произтичат от близостта с един известен човек, аз самият стоя удивен тъкмо пред планината от документи, които разкриват богатата му и сложна личност.

Планина наричам архива — стотиците папки и хилядите листове хартия, които през 1962 година, съзнавайки, че те не са само ״семейна собственост״, подарих на Централния държавен исторически архив. Двадесет години грижливи сътрудници разчитаха, подреждаха, класираха този архив, за да се отпечати през 1983 година ״Инвентарен опис I" на фонд 865 при Главното управление на архивите при Министерския съвет. Междувременно се събраха други планини от документи и нови извори из други фондове.

Струва ми се че там, в документираното е запазен много живо образът на Асен Златаров в своето развитие и неповторимост.

Документите убедително говорят, че неговото възпитание е почнало далеч преди 4/16 февруари 1885 — рождената му дата. В архива се пази снимката на голямо семейство, по случай завръщането от заточение на бащата (хаджи Иванчо Минчев), двамата му синове и двамата зетьове. Само жените са посрещнали освободителните руски войски. Един от зетьовете е Христо Cm. Златаров, чиито писма също се пазят в Държавния архив — писма от Италия и Франция, писма до Виена, Удине, Тревизо, Хасково и Пловдив на български, гръцки, италиански и френски език... Пазят се спомените и дневника на Теофана Златарова (майката на Асен Златаров), в който тя разказва за далечното си детство, за идването на Левски в Хасково, за основаването на читалището, за женското дружество, за покушението срещу хаджи Ставри — гръкоманина, за заточването на братята й, на Заимов и Берковски, на баща й и мъжа й, за събитията около Априлското възстание, за посрещането на русите, за разочарованията от живота в новоосвободената държава, където господствуват лихварите... Допълнение към тези спомени са цяла папка писма от Диарбекир.

Възрожденската атмосфера продължила дълго след Освобождението у семействата Минчеви и Златарови — ето едно от обясненията за заряда, който носи младият българин, когато се отправя да учи в Женева, Гренобъл и Мюнхен. Стотици писма до братовчеда и приятеля Михаил Г. Минчев, до Евдокия Златарова, до майката говорят за вечно търсене, за неугасима жажда за знание и дело. Ето един ред от писмо на двадесетгодишния Златаров:

„…  Изучавам общи концепции върху света, извлечени върху твърдата база на науката".

В биографията му няма нищо изключително. Животът му е сравнително кратък, изпълнен е с труд, прекъсван — както за цялото поколение — от войните и от гражданските сътресения. Изключителното е желанието на всяка цена да служи, да се самораздава, да заявява гражданска доблест. Около 700 са заглавията в една недовършена библиография на негови трудове: книги, учебници, популярни брошури, политически статии, критически студии за наши и чужди писатели... Дълъг — от стотици имена — е и списъкът на хората, които са писали за Асен Златаров, за неговия хуманизъм, за неговата любов към отделния човек, за идеалите, които го из- дигат високо над ежедневието. Но не цифрите и броят на документите в архива са важни, а онази специфично Златаровска атмосфера на духовен оптимизъм, примесен с тревога, която се излъчва от ръкописните редове. Ще приведа изцяло само един документ, едно новогодишно, ״любовно" писмо на 23-годишния учен.

״Още една стъпка към гроба, където на годините завършва ходът, ос който пада от короната на нашите дни!“

Този меланхоличен стих, мила Дуя, на сантименталния мечтател припомних, като помислих, че утре е първия ден на новата 1909 година. И една тъга, тъга за мимолетността на нашия живот ме завладя... Мъчи се, люби, мечтай смели планове и всичко това защо? — За да се превърнем един ден на две шепи пепел и три пръста смрад“…

Но един горд глас в мене извика: „Да, животът е кратък, но там в неговата цена! Ти можеш да си истински човек, да го изпълниш с твоите дела и твоята мисъл и по този начин да го направиш безсмъртен, понеже твоята мисъл и твоите дела ще послужат като една от основите на бъдещия живот. Живущите са смъртни, но безсмъртен е животът и ти, ако заслужаваш, можеш да бъдеш свързан с тоя безсмъртен живот!"

Така ми заговори, мила Дуня, моята мисъл и аз се убедих, че тя има право. И нов поток от мисли, от планове, от жизнерадост изпълниха моите гърди и тогава видях, че е много по-ценно, по-смислено, по-велико да мислиш за любовта в живота, отколкото за страха от смъртта. И ето защо новата 1909 година, която изпървом ми вдъхна тъга, сега ми навява радост, ми дава сила, ме прави щастлив.

Тя е пред нази, моя Дуня, тая 1909 година; нейните страници са още бели и от нас зависи да ги изпълним със съдържание.

И ето аз като ти честитя новата година, те каня да заработим заедно, за да влеем в нея най-голямата доза от живот, от щастие, от борба. И само тогава тя ще бъде ценна за нас, само тогава ще можем да кажем, че тя не бе само ден след ден, а жива поема от нашия живот.

Твой Ася"
София, 31.12.08 год.

На това намерение — да изпълни живота си с дела за другите — той остава верен докрай. Здравата спойка между идеал и мисъл, между теория и дело го ръководи и в научната, и в обществената дейност. На това е основан неговият борчески, настъпателен хуманизъм. Специфичната нервно-психическа организация, високият идеал, работоспособността и богатата ерудиция, съчетани с активно, конкретно добротворство, създават онази неповторима сплав, която го прави неуловим в схемите и класификациите на отделните специалисти. Не случайно проф. Йордан Чолаков (но много преди това и професор Александър Балабанов) го наричаше, ״ренесансова личност". Осъзната вътрешна логика го насочва към голямата му роля в нашето общество между двете войни, за да стане не само ״фокус на българската интелигенция", както го наричаха, но и обединително звено на прогресивни сили, ״знаме на народното единство и народния фронт" (д-р К. Драмалиев). Тази логика първо го приближава към големите хуманисти — Анатол Франс, Ромен Ролан, Анри Барбюс, и по-късно го подтиква да потърси съвременното развитие на социалистическия хуманизъм в ״новото под слънцето", в Съветския съюз, при ״онова човечество, за което още преди тридесет години съм мечтал".

Пред очите ми са онези чернови на конспекти за речи и лекции, подчертани с червен и син молив, които той почти не поглеждаше, когато беше на трибуната, защото за делото си на трибун се беше готвил цял живот. Кой от тези конспекти е свързан с онази далечна вечер, когато казваше, че ״изстива областта около сърцето му"?

Той страдаше от ״трак", както казват французите — ״сценична треска". Пред беседа или лекция се разхождаше нервно, ръцете му бяха студени, измъчваха го стомашни болки и сърцето му биеше учестено. Ала беше успял да превърне в огромно преимущество тази своя слабост. Чрез самоусъвършенствуване се беше научил да говори пред многобройни слушатели и само след няколко изречения предаваше на слушателите своята тревога, а той успокоен властно сливаше ерудицията с импровизаторското си майсторство. И затова слушателите запомняха беседите му като богата изживелица.

Той импровизираше понякога и когато пишеше. Случваше се да покани човека, дошъл от някоя редакция, да почака в библиотеката, а той в кабинета, изписвайки отделните букви с дебело перо, почти без да задрасква, без чернова, само за няколко минути написваше и подаваше статията с още незасъхнало мастило.

Така са писани много от статиите му срещу ״рушителите на държавата", както наричаше той реакционните и некомпетентни властници, протестите срещу забраните на писменото и живото слово, в защита на кооперацията, предговори на книги, научно-популярни статии. ״Той споделяше с перо и слово движението на идеите в света, напредъка на обществата, устремите на народите, придобивките на науката, ״бързия развой на техниката"... (Cm. Попвасилев). Архивните документи говорят също, че в годините на Първата световна война — като директор на милитаризираната промишленост — и по-късно като член на ръководството на химическото дружество ״Магистериум", той е развил голяма стопанска дейност, която му дава право да заяви: ״Гордея се, че съм един от създателите на химическата индустрия у нас. Корист в това участие не ме е мамила".

Той посвети най-голямата част от научните си трудове на изхранването на българския народ, на състава, калоричността, хранителната стойност на типично българските храни. Проведе социологически изследвания за храната в домашния бюджет на българина. Изследванията привлякоха вниманието на Георги Димитров, тогава депутат, който цитира трудовете му в Народното събрание с коментара: ״Много интересно      изследване" (1922 г.). Тези трудове и сега не са загубили своето практическо и международно значение.

Голям пакет документи са посветени на пътуванията му в Добруджа, Югославия, Испания, Франция, Съветския съюз. Документите от Съветския съюз ясно говорят за неговата отколешна вяра в руския народ. Още през 1910 година той пише, ״че когато се срине престолът, който е издигнат над пирамидата човешки скелети, руският народ ще даде сили на целия свят". Той отговаря на анкетата на революционните писатели със седалище в Москва (1933 г.): ״Тия, които извършиха Октомврийската революция, бяха верни ученици на Маркс, от който всички марксисти са се учили..." Отношението му към съветската наука и Съветския съюз е високо оценена от др. Тодор Живков (реч при откриването на Дома на съветска наука и култура в София (30 май, 1975 г.).

В архива се пазят и предсмъртните му писма, ״заветите" до близките, до младежта... Както и документи на полицията, свързани с погребението му в края на декември 1936 година, когато и мъртъв продължаваше да бъде символ на народното единство.

Неотдавна в стар сандък намерих герданче от ситни стъклени маниста. Готвех се да го захвърля, когато едно име иззвънтя и ме върна години назад. Лаковски! ״Герданче на Лаковски!"

Златаров беше ентусиаст, обичаше необичайните нови хрумвания, техническите идеи, смелите хипотези. ״Герданчето на Лаковски" беше изписано от Франция. Това е по времето, когато Ас. Златаров написа книжката ״Космическите лъчи и животът — мирът на трептенията". В тази книга се споменава Лаковски — експериментатор, който вярваше, че като създаде трептящ кръг-антена около растения и животни, ще ги предпази от злокачествени тумори. Баща ми веднага беше изписал гердани, пояси, гривни, които представляваха антени в затворени вериги. И наистина, вместо на конец, стъкленото герданче е нанизано на тънка жичка.

Обикновените му житейски мигове бяха запълнени с такива неща, които минаваха за чудатости в очите на мнозина. Той снимаше любителски филми с камера ״Пате" — отдавна музейна рядкост! Филмът е 8-милиметров, с перфорация от по една единствена дупчица между кадрите. Той снимаше с един от първите фотоапарати ״Лайка" в България, конструираше токоизправители,  рамкови антени. Още се намират някъде неговите генератори за д"арсонвалови токове, старинна машина за писане с два клавиша, лещи от прожекционни апарати, шишенца с кедрово масло за микроскоп, грамове от химически везни и стъкленици със синтезирани от него органични съединения, които гръмват понякога и всяват уплаха у лаиците. Кой знае къде са неговият вентилатор-озонатор, селеновите му токоизправители, стъклениците от батерии...

И тези вещи, материални документи от ежедневието, говорят за ентусиазма на един цялостно изживян живот. Ас. Златаров беше писал:

״Животът е висшата стойност, която обема всички останали. Изкуство, наука, творчество, политика, всяка проява на размисъл или дело са приноси към цъфтежа на живота. По-висше от живот няма. Крайната нестихваща цел на живота е интензивният разраст на нашите сили. А това се постига чрез смелия полет на мисълта, чрез ентусиазма на устремената към подвиг и жертва душа, чрез обладаване на обичта с цената на собствена обич. Тук се крие силата, здравето, красотата на живота."

д-р Светозар Ас. Златаров

Статията е поместена в първия брой на списание "Наука и Техника на младежта", 1985 г. стр 2-7

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ