Едвам я помня каква беше, когато бях още пет-шестгодишно дете. Смътно само си представям млада, двайсетгодишна жена, винаги обточена в басмяна рокля с ярки цветове, спрет­ната, с приятно лице, макар и не красиво, с жив поглед и пър­гави движения. В неделя и в празници си туряше на главата модния тогава фес с отсечен връх, препасан с копринено зеле­но чевре (мода, възприета от гръцките кокони в Пловдив), облачаше тъмноморав сукнен кожух с предници, обточени с лисичи кожи, с плитки лустрени обуща; на шията с две върви жълтици, под които висеше голям пиндар. Приказлива, със звучен, приятен глас. Нейното появяване или присъствие в къщата пръскаше атмосфера от радост и оживление. Някакви лучи идяха от благият й поглед. И аз я обичах и вярвах, че никоя майка не е така хубава и добра, както моята.  

Като сички сопотненки от по-заможните, от еснафските се­мейства, тя беше примерна домакиня: работлива, пестовна, пъргава, къщовница и вечно занята с домашните грижи. Ко­гато наближаваше голям празник, тя сменяше басмяната ярко цветна рокля със сукман (аз мразех да я гледам в сукман) и зафащаше заедно със слугинята да чисти къщата. Требеше, раздигаше постелки и мендери, набиваше с бяла или синя глина стените към двора. Понеже децата идяха едно подир друго (аз бях първенецът) и грижите й се увеличаваха, заедно с тях и енергията й. Шиеше дрехите им от нов плат, или прекроени от стари дрехи — нейни и на баща ми, — кърпеше ни, всяка събота в скромното хамамче сваряваше вода и ни миеше гла­вите. Когато зафанахме да ходим на училище, тя ни ушиваше торбички, за да носим в тях обядът си, обикновено хляб, маслини или пък сирене, и лук и сол и миродия. Това ставаше зимно време, за да не слазяме от училището, построено на ви­сок хълм, край града, до което се отиваше по безконечни ка­менни стъпала, често поледенели. Ако някой от нас не идеше на училище, или се върнеше преди време, очакваха го викове и укори жестоки, като че е извършил престъпление! Един път чух майка си, че казваше на някоя жена: «Добре, че е дал бог училище, та барим колко-годе да си видя работата, а то като са тука децата, такъв  врангълък дигат. . .» 

Ако майка ми беше вече доста начетена и с доста развит литературен вкус, тя остаяше много назад в писането, на което сама се бе научила, и се бунтуваше против всяко правописание в писмата си и началните букви в началото на фразата или на собствените имена ги пишеше с малки букви. В това простително невежество си остана и докрай. Но пак далек надминуваше баща ми, самоук също, който и докрай продължаваше да пише търговските си писма с черковни букви и без никаква следа от какво-годе правописание.  

Обичаше със страстна любов и природата майка ми. Най- щастлива се усещаше, когато излазяхме семейно на разходка, в хубавите околности на Сопот, в полите на Стара планина, при сопотския манастир «Св. Спас» или в «Сарая» на зелените ливади под ореховите широки сенки. Очите й бягаха по върхове­те на планината и дълго се спираха очаровани в околните кра­соти. Тая нейна любов към картините на природата се засили по-после и тя казваше на жените и на мъжете, които ни бяха другари, сочейки към красотите: «Гледайте, гледайте.» Май­ка ми беше поет по душа при лицезрението на природата, та­кава си остана и докрай. Тя често ми разказваше, че България е най-хубавата земя на земята (а тя не беше виждала никоя друга земя) и затова, казваше тя, сичките царства искат да я превземат! И аз й вярвах тогава.  

Майка ми не обичаше само да чете песни, тя и пееше. Имаше прекрасен сопран, беше отлична песнопойка, за такава минуваше и при другите жени. При весели събрания от съседи и роднини тя непременно беше канена да пее, и тя пееше с охота, и с въодушевление. Малко бяха тогава песните: «Престанете, невинни окол мене птичета» (Зафиров), «И гледайте, братя мили, що се вее там на брега» (Друмев), «Българио, мила май­ко, ще ли още ти да спиш?» Или пък любовните от Петка Сла­вейков: особено тях баща ми с наслажденне слушаше. Доста, грубичката еротика в тие песни се слушаше и гълташе без скан­дализиране, тя не засягаше сърцата, а само мелодиите пленяваха. 

В турско време аз се затварях от баща си в една стаичка и пишах стихове. Пишах повечето ноще. Работях някаква драма в стихове: «Светослав Тихо». Майка ми, при отсъствието ми, влазяше в скривалището ми и четеше каквото съм писал. Беше й се харесало. След вечеря отивах пак, скришно, да работя в стаичката, но често свещта догаряше и аз остаях в тъмнината. За това майка ми преглеждаше отрано имам ли свещ, и ако нямах, поставяше ми едно фенерче на масичката.  

Аз страдам от неизлечим мързел за писане писма. Майка ми, напротив, водеше вечно кореспонденция с пръснатите си по разни страни синове и дъщери (Сопот, Петроград, Бухара, Алжир, Одеса, Пловдив, София). Тя считаше за приятен дълг, пишейки на някой син или дъщеря, да предаде в писмото си какво й пишат другите. Така, чрез нея, бяхме винаги осведо­мени един за друг. Тя беше един вид Agence Havas на нашето пръснато семейство. Истина е, че почти всички ние бяхме неизправни и на пет нейни писма отвръщахме с едно. Но тя беше неуморима. Кореспонденцията й доставяше вътрешно удовол­ствие или разтуха сред многобройните домашни грижи. И ви­наги в писмата й, напоени с тъга, не липсваха съвети, ободре­ния и практически смисъл, едно преобладающе нейно свой­ство. Тя даже понякога строго съдеше. Методична и точна по навик, тя в едно тефтерче, като в изходящ журнал, бележеше датите и съдържанието вкратце на писмата си, а получените писма съхраняваше грижливо. Тая добродетел на редовност никой от нас не можа да усвои. Тая нейна кореспонденция престана само когато сички ние се прибрахме около нея в София.  

В София, може да се каже, че животът й беше най-пълен, ако не най-щастлив. Тя се радваше, че е обиколена от челядта си, тя се гордееше, че ние изобщо се радвахме на добро обще­ствено положение и на почет и от хората. Пречеше й само че­стото боледуване. През такива тъжни часове, не можайки лично да следи домашните интереси и задължена да пази стаята или да почива, тя намираше единствено развлечение в четене книги, и най-много четеше моите. И само тях — о свещен май­чин егоизъм — намираше хубави. «Под игото» го беше проче­ла много пъти и намираше особена наслада да отгатва кои дей­ствителни лица от Сопот се крияха под измислените имена. Четеше усърдно и стихотворенията ми в «Пряпорец и гусла», «Тъгите на България» и «Избавление», оставили в душата й най-дълбоки впечатления. Много тя знаеше цели наизуст, а на някои беше намерила и глас и ги пееше, когато беше самотна. Бледното й лице се осветляваше от лучите на щастие, когато гости й говореха пофални думи за мене. По желанието на кня­гиня Мария-Луиза тя й се представи в двореца. Каза ми, че поискала да цалуне ръка на княгинята, но тя не дала и цалунала ръката на майка ми. . . Празнуването на моя 25-годишен юбилей беше най-светлия ден в живота й.  

На 1897 г. станах министър в Стоиловия кабинет. Майка ми се радваше, естествено. Но положението й стана малко мъчно. Постоянно просители и просителки идяха да я молят за хода­тайство пред мене. Милостива, както беше, тя обещаваше, тя ме молеше. Разумява се, аз не можах да удовлетворя сичките й ходатайства. Тя страдаше от това и се чудеше как да отпра­ти хората с празни ръце.  

Дълбоко религиозна и благочестива, тя не пропущаше слу­чай, когато бе здрава, да ходи на църква. Кога не можеше, тя четеше евангелието, светчето (пред лягане) и томът с проповеди от Софрония(?). Или седнала на ниския си мендер, до прозо­реца, с папка на коляното, тя пишеше своя дневник, собствено страданията си след разорението на Сопот през Руско-турската война. Тя казваше: «Когато свърша това, четете да видите как­во е тегло теглила майка ви. . .» От устните й разкази аз знаях това, но ни тогава, ни по-после нямах куража да прочета днев­ника й. Това сторих еднаж преди година през март месец. (Че­те ми го и д-р Иван Шишманов, в свой препис, дешифрирал с доста мъка нечетливите й слова и лишени от пунктоация фрази.) 

Това беше на 6 ноемврий 1912 г.