БУРНИ ВРЕМЕНА (Из "Като антична трагедия - съдбата на Екатерина Каравелова...")

Заставен да напусне България, Батенберг назначава за регенти Каравелов, Стамболов и Муткуров. Но Стамболов не е склонен да дели властта с други. В страната се възцарява атмосфера на страх, подозрение, терор. Един ден в дома на Петко Каравелов идва Илия Икономов направо от участъка. Той разкопчава ризата си — тялото му е окървавено и посиняло от ударите с пясъчните торби. Мълвата за насилията се оказва вярна. На 1 ноември 1886 г. Петко Каравелов си дава оставката като регент — той не иска да носи отговорност за престъпленията, на които не може да сложи край.

„Днес идеал, утре — изверг! Надали другаде с такава бързина се менят настроенията и чувствата на симпатии и антипатии, както в нашето отечество,гдето забравата на доброто и злото еднакво цъфти.“

Горчиви думи, изречени от Екатерина Каравелова. Горчиви, защото са лично изстрадани...

След 1887 г. Петко Каравелов остава в отечеството си „да измита праховете на софийските участъци, да чезне в техните зимници и най-после в 1891 г. да влезе в Черната джамия за пет години“. Неговата жена, вече с две деца на ръце, трябва да се грижи за прехраната на семейството и да се бори за освобождаването на своя съпруг...

Когато Петко Каравелов и негови другари са арестувани по време на русенския бунт през 1887 г., Екатерина Каравелова обикаля европейските дипломатически агенти с настойчива молба да се застъпят за затворниците. Бившият военен министър Никифоров е успял да изпрати записка, че е извършен побой над тях, че живи от затвора няма да излязат. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на стамболовистите срещу Екатерина Каравелова още повече нараства. Веднага след убийството на Хр. Белчев през 1891 г. Петко Каравелов е арестуван отново.

„Тая нощ на три пъти идваха да правят обиск — спомня си Екатерина Каравелова. — Най-напред преди 12 часа дойде един пристав, за него се знаеше, че за да се хареса и угоди на Стамболова и Радославова, бе стрелял в руския паметник по пътя за Княжево; помощник-пристав, няколко стражари и Минко Радославов, градоначалникът, който бе ням зрител при обиска. Поискаха бохча и безразборно всички книжа от масите, от писалищната маса хвърлиха в нея, някои приставът туряше в папката си. Когато го запитах защо ги отделя на такова почетно място, той с видимо задоволство отговори: „Защото са по-пресни.“ Подир два часа се завърнаха и разпиляха всички книги от етажерките. На разсъмване дойдоха да правят обиск в нашата спалня горе. Същото тършуване и разхвърляне. На другия ден друга комисия от нови лица дойде да прави обиск в салона.“

При обиска намират и една фотография, на която личат Стамболов, Олимпи Панов и Никифоров.

Екатерина Каравелова не сдържа гнева си:

— Тези двамата той погуби, но и неговият край не ще е от бога!

Занизват се тежки дни, изпълнени със зловещи слухове за чудовищни мъчения и изтезания в участъците. Една тайно изнесена бележка от затвора ги потвърждава. Тогава Екатерина Каравелова решава да се обърне към дипломатическите представители в София да се застъпят за арестуваните и да настояват час по-скоро да се насрочи процес.

 „Намислено — направено. Написах частни писма до всички представители на великите сили от мое име и още едно общо заявление, подписано от седем жени, по-меко, по-сдържано от моето писмо. На първо място личат имената — моето, на Милица Орошакова, Ана Георгиева — жената на Тома Георгиев — обесен отпосле, на майката на Стоян Джуджев и още на други три майки и жени, които бяха чули за изтезанията в затвора. Не се удостоихме с отговор.“ На 30 ноември 1891 г. Екатерина Каравелова е поставена под домашен арест. „Останалите отвън редки приятели плахо поглеждаха към нашата чумава къща, като минаваха предпазливо по отсрещния тротоар, край Градската градина. Само Иван Славейков, Пенчо Славейков и Илия Киселов минаваха покрай оградата ни, за да зърнат поне децата на двора.“

Екатерина Каравелова и сега намира начин да вбесява стражарите, които ден и нощ се сменят на пост в къщата. Тя пее на децата весели и шеговити песни, сякаш е празник в дома й.

„В критичните минути на живота ми ме обхваща безкрайно безразличие, когато съм сама, и безумно веселие, когато се намирам пред очите на тези, които не обичам или презирам“ — изповядва Екатерина Каравелова.

А положението й е отчайващо. Тя трябва да мисли за всекидневния насъщен хляб и затова е принудена да продаде всичко по-ценно, което има в къщи. Оставя само 2—3 вещи на Петко Каравелов, които пази като реликви. Въпреки всички рискове единствен Пенчо Славейков дръзва да посещава „чумавата къща“ и да помага с каквото може. Връчват й обвинителния акт, от който тя разбира, че е подведена под отговорност за предателство. А това означава, че я очаква най-тежка присъда. Но тя съумява да запази спокойствие и двете й дъщери не разбират какво нещастие е надвиснало сега и над майка им.

 „Те със своята детска наивност нищо не проумяваха от всичко, което ставаше с мен. На обеда всички бяхме весели, само дядо Славейков от време на време изплакваше, като нежно милваше своята кръщелница и любимка Лора. Доколкото Виола като малка бе жива и бъбрива, дотолкова Лора бе сдържана и мълчалива и нерядко, когато „кака Виола“ прекалеше със своите песни и приказки, тя й думаше тихичко: „Стига бе, како, че мама главата ще я заболи.“

На 10 февруари 1892 г. Екатерина Каравелова е изправена пред съда. Прокурорът Цукев гръмогласно я обвинява, че искала чуждо вмешателство, както едно време подир баташките кланета, че със своите измислици целяла ни повече, ни по-малко „да повдигне Европа срещу България...“.

Екатерина Каравелова се готви да възрази нещо, възмутена от тези клевети, но нейният защитник Константин Стоилов с поглед й припомня, че е обещала да мълчи, да не говори нищо за жертвите и палачите, ако иска да бъде спасена...

А Стамболов бил наредил да се осъди на смърт — за това разказал на русенския митрополит съдебният заседател Калпакчиев, който, като не бил уверен, че подсъдимата е виновна, дошъл да се посъветва с владиката. Дядо Григорий му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. И това спасява Екатерина Каравелова от сигурна смърт...

Но смъртна присъда продължава да заплашва Петко Каравелов. След като в ръцете на Стамболов попада дневникът на Светослав Миларов, обвинението е скалъпено и процесът е насрочен.

Екатерина Каравелова много пъти се обръща с молба към Константин Стоилов да поеме защитата и на Петко Каравелов, но той отказва от страх пред Стамоолов. Диктаторът не можел да му прости, че е

защищавал „предлтелката“ на предишния процес. За защитник на Петко Каравелов става Алеко Константинов.

Екатерина Каравелова си спомня: „Процесът вървеше. Всеки ден ние жените, роднините присъствувахме и следяхме с болезнено внимание за разпитите, защитата и едвам сдържахме вълнението си, когато Стайнов умишлено се стараеше да заплете подсъдимите. . . Петко беше спокоен, макар да разбираше по състава на съда, че съдбата му е предрешена, че той и Трайко Китанчев ще бъдат осъдени на няколко години затвор. Безпокоеше се само за Тома Георгиев, който бил сторил глупост, написал за себе си (разни измислици, защото го били лишили от тютюн. Признал, че бил в заговора с Карагюлева само и само да му дадат папироси..

Особен интерес представляват твърденията на Екатерина Каравелова как е бил подготвен процесът:

„Миларов си отиде заради дневника си. Ами Тома? Преместен в градоначалството, на два-три пъти бил посещаван от Стамболов. Той знаеше, че Тома играе на карти и поради това бе продал къщата си, и му предложил да каже само: „Каравелов знае за заговора“, и ще получи богато възнаграждение. Първия път сложил пред него торбичка с 50 000 лева, втория път увеличил наградата до 100 000 лева и най-после — до 150—200 хиляди. Тома Георгиев устоял пред изкушението, не замърсил съвестта си и затова плати с живота си. Но на което не склони Тома Георгиев, изпълни Спас Лепавцов. За неговото лъжливо донесение Петко бе осъден на 5 години. 

За да може да преживява, Екатерина Каравелова отново се преселва в Русе и само от време на време идва в София на свиждане с Петко Каравелов.

След падането на Стамболов другите затворници от процеса са освободени, но Петко Каравелов не го извеждат от Черната джамия, за да не обърка сметките на новите управници. . .

Екатерина Каравелова се връща пак към учителската професия. „Изкарах първите месеци с най-голямо усърдие, защото съм учителка по призвание —обичам ученичките и те ме въодушевляват и с тях се чувствувам винаги млада. Гледам си работата и слухтя кога Петка ще освободят. Искаха от него да подаде заявление, да пише писмо до министъра, до княза. Със същото и към мен се обръщаха през лятото — и аз да моля за милост. Възмутих се! Милост се иска за престъпници, а Петко невинен лежеше в затвора.“

Петко Каравелов е освободен. Години по-късно той отново е министър-председател, макар и за кратко. Сега Екатерина Каравелова има възможност да опознае отблизо и новия владетел — княз Фердинанд. Отношенията им са неприязнени.

На един прием в двореца между тях се води следният разговор:

— Госпожа Каравелова, когато Ви представиха в двореца, понеже бях слушал за Вас, че сте корава славянка-българка, Ви заговорих на български. Вие ми отговорихте на немски, за да ми покажете Вашата омраза.

— Не Ви мразя, не Ви и обичам, защото не Ви познавам. Стамболовият режим сгради между Вас и народа една Китайска стена. Тя трябва да бъде съборена, народът да Ви опознае и обикне.

— Та нима ми е нужна обичта на народа? Аз съм дъб, в който се разбиват бурите.

— Ваше Царско Височество, Вие забравяте, че съм учителка по литература и словесност. Това Ваше невярно твърдение се разбива с баснята на Крилова: разразила се голяма буря, вековечният дъб бил изтръгнат с корените от земята, а малката тръстика се превивала на вси страни и на сутринта стояла непокътната и права, а якият дъб грохнал на земята.

— Не, не, аз съм скала, която устоява срещу всички вихри — високомерно продължава Фердинанд.

— Не съм геоложка — възразява му Екатерина Каравелова, — но зная, че няма скала, която след време да не се пропука и пукнатината се уголемява от снега и дъждовете, докато един прекрасен ден рухне.

— Вие сте ужасна!

— Не, не съм, виждам, че искате да ме изненадате и объркате, като говорите неща, на които не вярвате.

Фердинанд се засмива, подава й ръка за сбогуване с думите, че се надява да станат приятели.

Приятели те не стават.