проф. АСЕН ЗЛАТАРОВ
 

Пак в лабораторията. Идва Яворов и мълчаливо сяда до масата. Почувствувах, че шеговита дума от моя страна е излишна: това не ще го ободри или направи по-спокоен. Казах му, че след минута свършвам и съм на негово разположение.

—  Не, ти продължавай да си работиш — каза той. — Аз днес съм дошъл да ти искам нещо. Само дай ми дума, че ще изпълниш, каквото ти поискам. . .

Веднага разбрах: тия стъкленки около мене с прахове, oт които няколко сантиграма са достатъчни да замразят сърцето.. Стана ми страшно и тръпка на хлад пролази по тялото ми...

—  Казвай де! Какво ще се кълнем пък сега: „il ne faut jourer de rien“ . . .

Поисках c тия думи да прикрия смущението си, но гласът ми бе неуверен и треперлив.

—  Ще ти искам отрова.

Това Яворов го каза спокойно, отмерено, безстрастно, дори някак безразлично. Но под тая привидна кротост аз усетих, че стои едно страшно решение.

И почнах да му говоря, че той трябва да се бори, да победи, защото не всичко е за него умряло: той има още какво да даде на племето ни, а това е достатъчен повод за живот.

—  Не, не: ти не разбираш — прекъсна ме той. — Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване. И нямам ли тогава право? Мога ли да понеса аз пълната мизерия, ужаса на униженията: нима трябва да почна да прося с номер на гърдите. . .

И нима вие, приятелите, ще имате сърце да ме гледате такъв? Ти знаеш живота ми: аз бях горд. Ти дори ми каза наскоро, че аз никому не съм бил приятел, че това е бедата на затворените души като моята: те нямат изповедник, нямат обятия — дето би се стопила болката и би цъфнало успокоението. 

Ти бе прав: аз цял живот живях сам. Не за друго, не че в сърцето ми нямаше потик за дружба и приятелско излияние, но защото се боях да не ме уязвят, да не се издам в слабост, в нещо, което би ме унизило. И затова в живота аз се борих за недосегаемост и успявах: никой не можеше да надникне в скритото на сър­цето ми и да почерпи коз срещу мене. 

Твои думи са пак, че такива хора са страдалци. Да, това е мъка, да живееш сам и да не можеш да се приближиш непосредствено и просто до тия, които те обичат и скъпят, но какво да с прави; аз имах тоя жребий. Но с тая гордост аз така съм се сраснал, че без нея ще бъда повече труп и от трупа на мъртвец. . .

Аз поисках да го успокоя. Говорих му, че се ще се излезе някак из тоя път, в който нечаканата беда го въвлече: че най- после българското племе му дължи и ще се изплати, в това не бива да се съмнява.

—  Нищо не чакам — отсече той. — Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах: заплетох си краката в едни камъни и се струполясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хи­лят. . . 

Нищо не чакам! Ти кажи само: искаш ли да ми по­могнеш да се спася от тия унижения? Или искаш да ме видиш един ден застанал до стълбите на театъра, че протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. . .. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства — да свърша със себе си, когато намеря, че това вече трябва да на­правя. . .

Тоя разговор се в същия дух продължи повече от час. Раз­бира се, че аз не можах да му дам, и как можех, това, което ми искаше. Други някой, по-силен и по-студен може би изпълни това искане на Яворова. 

Защото на масата, на която се наме­риха предсмъртните му бележки, беше и тая да не се пие вода от чашата, защото в нея е имало отрова. Бедният Яворов, колко се е боял да го не измами и тоя път куршумът, та е взел и отрова!. . .

Съпроводих го до къщата му. Из пътя той мълча. Някаква неловкост имаше между нас. Само при сбогуване той ми каза:

—  Колко жесток човек си бил. . .

Нищо не му отговорих. И какво можех да му кажа? Моята истина не беше неговата, моето добро не беше неговото: той бе от друг свят и аз не го разбирах. Може би той беше прав, но какво можах аз. . .

След това той вече не дойде при мене. Грях имам, че не го потърсих и аз. След десет дни беше вече късно: 

Яворов отмина, като остави един дълг към него: да посочим на неговата невинност, да заклеймим чуждото нехайство и жестокосърдечие. 

Защото срещу Лора и Яворов се бе сдружило и цялото общество и подпомогна тяхната гибел. Не можаха да им простят, че той има слава, а тя — любов. 

Това ги вбесяваше, него­вите завистници, и те дочакаха да видят своя празник: как рухна за миг благото, което те користно поглеждаха. 

Но това, което нашите дни уби и отрече, утрешните дни ще го осветят и от живота и смъртта на Лора и Яворов ще се роди най-ху­бавата легенда, откърмена под жестокото небе при полите на Витоша.

1925                  

Проф. д-р Асен Златаров