Сред болките и тревогите на времето едно съби­тие силно приковава вниманието на учения. То разкрива отношението на класи и партии към про­блемите на живота. Това събитие е трагедията на Яворов и Лора. Обвито в неяснота и загадъчност, заплетено в дебрите на злоезичието, то събира ка­то фокус ежбите на своето време.

Златаров бива страшно разтърсен от гибелта на тези ярки личности, родени сред бурените на пошлостта. Той е един от ония приятели, които не из­оставят поета в тежките за него дни.

Познанството с Яворов датира отдавна. Сбли­жават ги много неща. Чирпан е роден град на пое­та и на Златаровия баща. Началото на дружески­те връзки датира към 1906 г. Сродникът на Зла­таров, Мих. Герджиков, виден деец на македоно-одринското национално-освободително движение, съратник на Г. Делчев, един от ръководителите на Преображенското въстание, го запознава с П. К. Яворов. (В началото на века Герджиков е анархист. Снабдява Златаров с литература за Бакунин и Кропоткин. След Септемврийското въстание застава на антифашистки и еднофронтовски позиции).

Постепенно познанството преминава в приятел­ство, проникнато с топлота и уважение. Замина­ването на Златаров за фронта през Балканската война не скъсва връзките между тях. „Много здраве имаш от Яворов. Получих от него и Лора поз­драви за Нова година“ — четем в едно писмо на Евдокия до него (4. I. 1913 г., 80).

В дома на Златаров и сега се съхранява чудесен портрет на Лора и Яворов, надписан от тях за спомен…

Гибелта на Лора бива преживяна от Златаров като собствено непоправимо нещастие.

Трагичното събитие разтърсва цялата страна. Демократичната общественост скърби. Друго е от­ношението на ретроградите, зложела-телите. Те хвър­лят обвинението: „Яворов е убиец“. Обвити в бро­нята на клеветата, дребните души злорадствуват върху нещастието на поета.

Вестник „Нова балканска трибуна“ (и само той ли?) направо се гаври: „Убиваш една жена и по­ставяш записка: „Моята мила Лора се самозастреля, аз я последвам!“ Това е чудовищно! Ако самото убийство е грозно, осъдително, стремежът да се при­крие престъплението е подло, гнусно, отвратително.“ Излишно е да коментираме докъде стига низостта на клеветата.

Налице е дълбока лична и обществена драма…

В България няма афера Драйфус, няма Жорес и Зола. Няма генерал Буланже, който иска да стане „нов Бонапарт“, но има трагедии и нещастия, не по-малки от тия във Франция. „Яворов — Лора“.

Златаров става един от най-изтъкнатите радете­ли за „пълна реабилитация“ на поета. „Срещу Лора и Яворов — казва той — се бе сдружило и цялото общество и подпомогна тяхната гибел. Не можеха да им простят, че той има слава, а тя — любов.“

Сразен морално, поетът се превръща в „развали­на“. Настъпва процес на ослепяване. Изоставен, от­чаян, той посещава стария си приятел, „бледен, с разкривена усмивка“. Улавя го за ръката и с мъ­ка промълвя: „Погали челото ми. . . Целуни косите ми... да знаеш каква мъка, какво нечовешко стра­дание ме притиска!“ „Ранените му полуслепи очи“ ронят едри сълзи, „които се стичат по лицето му“, капят по „непочистените му дрехи“. „Това бе терзающа, болна до вик сцена и не можах да устоя повече: Аз го прегърнах, както се прегръща ранен брат, и гърдите ми задавиха сълзи“. С неуверен пресекващ глас Яворов иска отрова и когато получа­ва отрицателен отговор, промълвя: „Колко жесток човек си бил!“ Не след дълго той завършва жизне­ния си път.

Хулата срещу поета като нож пробожда чувст­вителното му сърце. Да мълчи не е по неговите си­ли. По примера на Зола и Жорес, които се хвър­лят в борбата за спасението на Драйфус, Златаров излиза в защита на големия поет. Публикува статии, разяснява, вдига протестен глас. Разкри­ва горестта и страданията на духовните творци. Смело посочва мизерното им социално положение.

„Дават му трохи, които само огорчават живота му“. „Не, онова, което държавата е дала на писате­ля у нас, е просто подигравка!“ „Нима не умряха Пенчо Славейков и Яворов от мизерия?“

Излиза на борба срещу клеветниците. „Кощун­ство е, дето трагедията на Яворов така плоско се експлоатира от П. Р. Така е то: онова, което ще стане след години скъпа легенда за поета и него­вата другарка, днес е източник на поругание“.

„Дребни сме и жалки“!

През 1925 г. обнародва вълнуваща книга „Тра­гедията на П. К. Яворов. Спомени и бележки“. По-късно пише интересната творба: „Жребей на слава и страдание. П. К. Яворов“ и др.

Безкомпромисно поема защитата на неговата кауза. Демаскира жестокостта и лицемерието.

„Десет години на съвестта на българската ин­телигенция висне един грях: че оклевети един не­винен и изостави един мъченик“. Пороците на вре­мето, моралните и политически недъзи, еснафщината, експлоататорският строй — ето източниците на враждебното отношение.

Покъртителни факти за отношението към Яво­ров разказва Ст. Чилингиров:

„ — Вчера, когато идвах при тебе, аз се спънах о купчината пясък пред аптеката на Пардов. Не знаели хората, че със своето желание да си ре­монтират къщата, ще разрушат вече порутената сграда на моя живот. Спънах се, както се спъва за­хласнат окат, но станах, както става слепец. Поотърках се малко по пясъка — и толкова. Повя­рвай ми, стори ми се, че правя слънчева баня на морския бряг. Аз лекувам своите нерви, например, а хай-лайфа на София, излязъл да направи своята предобедна разходка, минава безпристрастно край мене и се смее.

Хуморът му ме потресе и аз поисках да го пре­късна.

— Остави това, но как се повдигна?

— Казах: както се повдига слепец. . . след като добре се овъргалях. Вчера ти не забеляза ли сле­ди от пясъка отгоре ми?

— Да. Но помислих, че си поотъркал някоя сте­на.

— Поотърках... поотърках стената на българ­ското безчувствие към страданията на другите …

— Българската жестокост — поправих го аз.

— Ти го кажи така …

След малко мълчание, като рефрен на пълна с тъговни преживявания строфа, той додаде:

—   А хай-лайфа на София минава край мене и се смее …“

„Пошлото време — продължава Златаров — се възправя срещу него с раздвоения език на змий­ския съсък. И потече потокът на хорската дреб­навост и злоба: поетът бе окалян, обруган, запла­шен.“ Човекът, който даде бисери на българската литература, бе очернен с проклятието на злочестието. „Какъв по-хубав символ за бездушието и безценицата на нашето време?“ — пита с болка ученият.

Книгата е написана темпераментно, завладява­що, обагрена с искреност и страст. Разкрива условията, които пораждат враждата и разприте между хората. Дава простор на болката, която кипи в него. Защото чувствува колко усилия и жерт­ви коства верността към демокрацията.

Повикът на Златаров става знамение на деня…

Дава ярка, сочна, пълна с обич и същевременно правдива оценка на Лора. В нейния характер, при­вички, манталитет търси основанията на поведе­нието й.

„Не бях я виждал отблизо. И сега, когато я ви­дях изправена до писалищната маса, стори ми се, че виждам възкръснала някоя от цариците на Ви­зантия. . . Нещо дръзко и потайно, една смес от сила и сласт се чупеше в стройната й фигура и ис­креше в очите й и в тоя полудевичи, полумомчешки профил. Коя бе тя? Суетница ли от салоните на нашия хайлайф, или пантера от някоя непозната Сахара, дошла да донесе боязън, интрига и обаяние?

И колкото пъти след това срещах Лора, се също питане ми спираше мисълта и се оставах в нере­шена загадка...

И тая жена бе до безпаметство влюбена в Яво­ров: тя бе победената в любовта, защото това бе тя, която по-силно обичаше.“

Верен на древната максима „към човека да се подхожда по човешки“, той, най-възторженият поклонник на Яворов, неговият безкористен прия­тел, виждаше, по-точно казано, разбираше някои „слабости“ на човека Яворов. В неговата уста тия оценки звучат естествено, трогателно и не накърня­ват неговото име.

София, 11. VIII. 1925 г.:

„Господин Найденов,

Отдавна прочетох Вашата подреда на докумен­тите по следствието на Яворовата трагедия и Ва­шите пояснения и заключения към тях. Изобщо добре е наредено и коментирано. Но има някои неща, които не е хубаво да се оставят така, както стои във Вашия ръкопис. Това се отнася до отго­ворностите на г-ца Дора Кремен Конова. Аз зная малко повече, отколкото го има в следствието и съм длъжен, в името на истината, да Ви загатна само това.

Паметта и името на Яворов са ми скъпи. Него­вият мъченически лик трябва на всяка цена да до­бие своя истински облик. Но и той беше човек: и у него имаше слабости, които спомогнаха за трагичната развръзка. . .

Яворов доста открито пред Лора ухажваше г-ца Кремен. Тая дама обаче се държа много коректно и добре и в нея няма никаква вина. Водима от сложното чувство на ревност и съмнение, сама Лора постоянно търсеше г-ца Кремен. По тая тема мене е неловко повече да пиша … Писмата, картичките и цветята, които анонимно бяха пращани на Яворов, не са пращани от г-ца Дора Кремен, а от Иван Грозев и неговата съпруга „тетка Мица“. Защо това, аз мога при устен разговор да Ви обясня. Тях именно аз визирах в своите спомени за Яворов.

Показанията на самата г-ца Дора Кремен са дадени пресилено, с единствената умисъл да се помогне на Яворов, тогава, когато цял свят беше против него... И тука има подробности, които аз не искам сега да излагам.

Ето защо, аз мисля, че ще бъде по-добре, ако известни имена ги турите само с инициали. Така ще бъде по-добре и ще отговаря на самата исти­на. Запазете спокоен тон при оценките: така е по- достойно: нека документите говорят сами.“

От „живота и смъртта на Лора и Яворов — за­ключава Златаров — ще се роди най-хубавата ле­генда, откърмена под жестокото небе в полите на Витоша“. Потребно ли е сега да се доказва право­тата на думите му?
 

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

Из книгата на Недю Недев "Асен Златаров Книга за него и неговото време", Издателство на Отечествения фронт, 1970 г.