Преди петдесет години! Преди петдесет години! Деца от четвърти и пети клас бяхме. И все бяхме и в Народното събрание. Но днес там се чествува двадесет и пет годишната литературна дейност на Иван Вазов. Тържеството е чудно! Изброяват се заслугите и достойнствата на поета. Сам той, навел глава, мълчи.
Свършиха се речите и приветствията от цяла България. Изправи се, висок и млад, сам Иван Вазов. Ще отговаря. Държи в ръката си лист. Ще чете отговора си. Колко остро бяха насочени всички очи към него!
Колко уши!
А Вазов все мълчи.
Ние децата си мислехме: сигурно някоя реч голяма и силна. Или ще издекламира нещо. Дано бъде „Опълченците на Шипка“! Дано бъде „Братя Миладинови“! Тия гениални по композиция и по замах стихотворения ни бяха познати като молитви. Да, той без друго ще почне сега:
Попейте ми, красни македонски деви ...
И после ще се прекъсне сам и ще викне:
Дивни Крали Марко! Всеславянска славо!
И ще унесе в своето интермецо!
Много ми се искаше да чуем, как сам Вазов току-така от правилното и плавно тихо лирично начало, току ще се отплесне нанякъде, ще зареже темата си — И ще гръмне високо:
Дивни Крали Марко! Всеславянска славо!
Нам това, като на деца, от всичко най-много ни се харесваше. А лично на мене, аз и сега мисля, че по сила на вдъхновението и гениалност на композицията тая Вазова поема няма равна в българската литература. Дори гениалната увертюра на „Опълченците на Шипка“ не може да се сравнява с нея. „Опълченците на Шипка“ е все в началото — силно, но и обикновено. А това е внезапно от средата. Сам поетът се запалва от мислите си за братя Миладинови и зарязва задачата си и избухва:
Дивни Крали Марко! Всеславянска славо!
А Вазов разгъна листа и прочете:
— Не мога нищо друго да кажа, а само: „Благодаря!“
И се оттегли под урата и гръмките ръкопляскания: на всички млади и на всички стари.
Това е най-кратката и най-ефектната реч, която съм чувал някога! И то изглеждаше написана! Две, не две, а една дума и — написана!
И в тия няколко български звука от устата на Вазов ние чухме и свежестта на „Под игото“, и епопеите на забравените. . .
Минаха години.
Като редактор на списание „Художник“ заедно с П. Генадиев и Константин Величков, който също бе редактор, се запознах по-отблизо с Иван Вазов. И имах щастието да го виждам почти всеки ден.
Не бях виждал нито толкова наивен, нито толкова влюбен в България човек.
И никога никаква надменност, винаги дружелюбен и с радост към нас, които нищо не бяхме.
И не съм виждал никога някого да се радва като дете, когато се появи някаква дарба в България, в който и да е отрасъл на живота.
И когато му се кажеше, че нещо е грешка у него той веднага запитваше подробно. Успеех ли да го убедя, той се смутеше и ставаше и тръгваше да поправя грешката си.
В Народния театър сме. Аз бях тогава първи драматург на Народния театър и все бях нещо в тоя театър, макар и още едва 27-годишен.
В новия театър, при голям блясък, се дава на сцената „Борислав“. Иван Вазов имаше място на третия ред, четвърти стол, а аз, когато исках да гледам с очите на публиката, а не от директорската ложа, винаги сядах на четвъртия ред, четвърто място, зад самия Вазов ...
И често приказвахме за всичко, що ставаше на сцената. Главните роли се играеха от Сава Огнянов и от Теодорина Стойчева.
И двамата тогава в пълна сила и младост.
Пък току на Стойчева Снежина задава въпрос:
— Обичаш ли го?
А Стойчева се изстъпва на най-предния план на сцената, слива двете си длани, дига ги, навежда се тя самата — и извиква колкото й глас държи:
— Обичам го, както плахата гълъбица обича гордия орел...
Веднага аз се наведох на ухото на Вазов и му казвам:
— Господин Вазов, тука има голяма грешка. Как гълъбицата и при това плахата гълъбица, да обича орела, пък бил той и горд?. . . Това е невярно. Ако гълъбицата само зърне отнякъде орела, ще предпочете да се хвърли в огъня, но не и да го обича ... Не вярвам гълъбиците да мразят някое друго животно тъй силно, както мразят орлите. . .
Казах. Хвърлих камък. И сякаш полях буен огън в котел ледена вода. Закипя всичко у Вазов. Става от стола си във време на самото игране на сцената. Публиката смаяна се чуди защо става авторът току-тъй тъкмо при тия думи. А думите имаха чуден успех. Някои дори изръкопляскаха от възторг, когато Стойчева каза тия думи за гордия орел.
— Господин Вазов, къде ставате? Представлението още далече не е свършило.
— Не, не мога, не мога, не мога да слушам такава глупост. Как не можахте да забележите по-напред на репетициите? Нали правихте считка?
— Но седнете, публиката се вълнува, ще повредите на представлението.
— Добре — каза той и седна. — Какво да правим сега?
— Вижте, господин Вазов, наистина това е навярно много нещо, че плахата гълъбица ще обича гордия орел. Но може би вие не сте го писали така, а някак си другояче . . .
— Никак не някак си другояче, а аз сам собственоръчно го написах, и то точно така...
— Тогава може би сте го взели от някои народни песни или приказки, някоя народна поговорка?
— Не, не! Не! — раздразни се Вазов. — Вие трябваше да ме предупредите на генералната репетиция, а не сега — каза ми това сърдито. В народните песни не може да има такива глупости.
— Е, добре — отговорих аз. — Още сега, в антракта, ще отидем при госпожа Стойчева и ще я помолим да не казва друг път, че плахата гълъбица обича гордия орел и да не вика толкова на това място.
И отидохме. И казахме на госпожа Стойчева. Един от присъствуващите големи критици, с позволение на Вазова, се намеси в разговора.
— Разбира се. Не е логично гълъбицата да обича орел. А, разбирам, орелът обича гълъбиците. Предлагам да се пише: „Обичам го, както орелът обича плахата гълъбица.“
— Моля — отвърна сърдито Вазов. — Тук говори жена, че обича, не мъжко същество. —Е , добре, прибави строгият логик и неуведаемо окован във вериги
рациoналист.
— Пишете тогава: „Обичам го, както орлицата обича пл... плахия оре. .. плахия гълъб...“
А госпожа Стойчева току се сопна:
— А пък такава глупост като тая аз не мога и няма никога да кажа!
— Ами сега? Какво ще правим, господин Балабанов? — замоли като безпомощно дете Вазов.
— Въобще засега ще оставим въпроса тъй: въобще никой да не запитва госпожа Стойчева дали обича Огнянова — и стига! Публиката и без това много добре знае, че го обича. Нали все за това се разправя. Каква полза от тази фраза!
Помолихме госпожа Снежина да не запитва госпожа Стойчева дали обича Огнянова.
Народният театър се управляваше тогава от артистическия съвет и всичко вървеше отлично. Членове бяха: администраторът Никола Лазаров от Министерството на просветата, който бе много добър и просветен човек и слушаше, когато сам не проумява нещо, после, сам Иван Вазов, Васил Кирков, Иван Попов, главният режисьор Шмаха и моя милост като пръв драматург и главен секретар и заведующ репертоара и считките.
— На другия ден от представлението, преди заседанието, Вазов влиза в моето кабинетче.
— Намерих какво трябва да говори Стойчева: „Обичам го, както гълъбът обича гълъбицата — тоест сбърках — както гълъбицата обича гълъба . . .
Аз се намръщих. Нищо не беше това. Съвсем нищо. Но, като не можехме да се сетим за друго!... И двамата повикваме госпожа Стойчева и я помолихме да отговори, че го обича, както гълъбицата обича гълъба. Но нещо и тя се намръщи. Но каза, че няма да казва, че гълъбицата обича орела, а — че гълъбицата обича гълъба. Но наистина — и тя бе блудкаво настроена от тази логическа поезия. И си отиде с апатия.
На второто представление — пак седим така:
— Внимавайте! — каза ми Вазов.
Излиза Стойчева. Публиката — напрегната. А ние с Вазов — до крайност. Преди да дойде фаталното място, Вазов пак става всред представлението. Висок, какъвто беше, можете да си представите как е изглеждал пред публиката.
— Къде? — питам го тихо.
— Чувствувам, че ще се повтори тая глупост. Не мога изтрая.
Искам да си изляза. Да не съм тука. Да присъствувам на позора си. — Но тя няма да каже, че гълъбицата обича орела, а че обича гълъба.
— О-о-о, това пък, само това да не каже. То е още по-глупаво... Не! Не! Само това да не каже! О, о! Гълъбицата обичала гълъба! Как го измислих!
Вазов седна.
Но Снежина вече задава фаталния въпрос. Вазов си запушва ушите.
|
А Стойчева отговаря. Но така вика, така вика, с пръсти запушени уши да чуят, ами съвсем от рождение оглушели ще чуят. Собствено и Вазов не си беше запушил тъй херметически ушите, само тъй с върхове на пръстите си... |
А Стойчева извика:
— Обичам го, както плахата гълъбица обича гордия орел!...
Публиката изръкопляска силно и сърдечно.
А Вазов стана и презрително я изгледа. И пак седна.
— Тая Стойчева! Как смее тя да изменява моята поправка? И пак това извика!
— Знаете, господин Вазов, заучи ли нещо някой актьор,
страшно мъчно е да се отучи от него. Ето Иван Попов, сам той призна, че вижда една глупост в превода на Гогольовата комедия, безсмислица, но от 20 години я казва все така на сцената. А винаги се наканва да се поправи.
—Нищо, нищо. Аз само така. Но пък съм и доволен, че Стойчева не каза, че гълъбицата обичала гълъба … Слава богу!
Както е известно, тогава от известни среди за Вазова се пишеше и се говореше най-лошото, що е възможно да се каже не само против един поет, а дори против един обикновен човек. Че Вазов не бил никакъв поет, че имал тук-таме някои сносни работи, но че не бил художник, че „Епопея на забравените“ нe било нищо друго, а само една сбирщина думи, "бе вкус и без логика... Подиграваха се с неговия Раковски, който кипял като котел, с опълченците на Шипка, задето се биели с трупове. Казваха, че нямал добър език и прочее. Пишеха се дори в големи списания статии, в които се казваше, че Вазов не бил поет, че нямал ни фантазия, ни благородство, че бил автор на фасулковците, и прочее. И въобще беше онова време, за което аз пиша подробно в голямата си студия „Трагедията на един догматик“ — времето на безплодния естетизъм.
Най-мрачен, най-сух, най-убийствен рационализъм и веризъм на теоретици, на догматици, на логици, на някои дори съвсем бездарни хора, които обаче плашеха света със своите догми и теории. А най-опасното беше, че и ние, които тогава бяхме още невръстни, безгласни и роби, въпреки дълбокото ни чувство, че това е гадно, правехме се, че сме поддръжници на тия догми, теории, логики и бездария . . .
Вярвам, и аз от това гадно внушение съм бил заставен да направя на Вазова и тази идиотска забележка, че „плахата гълъбица“ не можела да обича „гордия орел“ и прочее, и прочее цинични рационализми и веризми, умувания, размисли за поезия, които са смърт на всяка поезия.
И просто от желание да кажа нещо интересно на Пенчо Славейков, разправих му цялата история с плахата гълъбица и с орела. . .
Пенчо Славейков не бе видял „Борислав“. Нито беше чел драмата. Нито въобще я смяташе достойна да бъде хваната в ръка от него.
Но си записа тия работи с гълъбицата.
И ето го, след някой ден държа сказка в „Славянска беседа“ върху българската поезия. Сказката му е напечатана вече.
И както говореше, а Пенчо Славейков говореше много хубаво, току се нахвърли върху Вазова. Цялата публика се превиваше от смях, когато Пенчо Славейков коментираше крайно цинично тази обич на плахата гълъбица към гордия орел. Как майсторски резонираше той! Колко живо и интересно навеждаше лесни примери кой кога може и не може да обича!
Аз седях тъжен на предните столове. И ми идеше да отрежа тоя свой език, че му казах тоя пример. Какъв грях направих! И каква глупост!
И особено когато Пенчо Славейков остави саркастичния тон и почна с дълбока сериозност на библейски пророк да се възмущава от такива глупости, особено от фасулковците, които ръкопляскали на тия глупости.
Много ми беше мъчно. Срам ме бе от Вазов. Виж ме ти, си казвах, само за да си почеша езика, какво направих на Вазова, на истинския поет, на силния поет, на големия човек, на големия като дете писател...
И веднага след сказката отидох при Вазова. И му се изповядах. Той ме загледа вцепенен, просто не слушаше — нито извиненията ми, нито изповедите ми. А ето тъй, както е на портрета сега, с полуотворени устни вцепенен, изплашен... Не може да проговори.
— Слушайте ме, г. Вазов. Тъкмо сега разбрах, че вие сте писали това най-хубаво. И че по-хубаво от това, че плахата гълъбица обича гордия орел, няма. Че, тъкмо това е поезията; не сухата ми логика в театъра. Не това, което казват бедните догматици без вродено чувство за истински поетичното. Разбира се, че плахата гълъбица ще обича и ще възвеличава, и ще трепери пред мисълта за гордия орел. Именно това е и женската любов. Силният мъж — силно той привлича жената. Често тъкмо тоя, който я измъчва най-много. Както мнозина са обичали тъкмо най-опасните и жестоки богове. От страха до любовта има само един иглин връх. Често човек не знае: любов ли е, страх ли е това, което изпитва. Страстна любов ли е, или е омраза. Мразя те безумно и безумно те обичам. Дори любовта става катастрофално силна, когато вече не знае, омраза ли е, или любов.
Вазов почна да ме слуша. Лицето му се разведри.
Наистина, аз говорих добре, тъй, такава сила бе ми дало възмущението ми от това използуване на думите ми против Вазова. И говорех вече не това, с което исках да бъда интересен на другите и да им давам материал, а това, което аз действително мислех и чувствувах.
Вазов ме хвана за ръката, стисна я и безмълвно ми прости.
Вървят из Борисовата градина двама приятели. Единият е чужденец, голям поет и крайно интелигентен човек и решителен е, преди всичко личност, другият голям и нов български поет. Спират пред Вазовия паметник. И чужденецът извиква:
— Колко голям поет ще да е бил Вазов, за да е написал тия два стиха, които са поставени на паметника му:
Ставайте, робове!
Аз не ща ярем!
Какво чувство за свобода! Какъв възторг от свободата! Каква голяма личност ще да е бил тоя ваш Вазов — продължи чуждият поет, — за да напише тия само два стиха:
Ставайте, робове!
Аз не ща ярем!
Поет, не носи ярем! Всички роби трябва да станат, за да строшат ярема!
Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
