2. Борба с владици - 3 част

Отново в Плевен: 1848

Като пристигнал в Плевен, приятелите му дошли да го видят в къщата, в която бил отседнал, а един от тях, някой си Маринчо, побързал да го калеса на сватба. Но, уви, за пристигането му в Плевен се научил в същото това време и поп Танас, владишкият наместник, когото при първото си идване в Плевен младият поет бил подиграл доста остро:

Поп Танасе, кое прасе ума ти опасе.

Като чул за идването на Славейков, поп Танас рекъл: ״Сега ще го науча аз него кое прасе моя ум опасе“ и посредством конака изпратил сеймени да го уловят и затворят. Сеймените наистина го подирват в къщата, в която бил отседнал, но като се научили там, че е отишъл на сватба у Маринчо, тръгнали по дирята му.

В това време и приятелите му не дремали. Те успяват да предупредят Славейков, само миг преди сеймените да потропат на Маринчовата порта. И пак весело произшествие! Понеже нямало време да избяга навън, младият поет бил увит в една рогозка и поставен така в едно кюше. Сеймените, ахмаци до един, търсили навред из къщата, но не се досетили да развият рогозката и си отишли — сигурно след като са били почерпани с ракия. Тогава приятелите развили рогозката и отвели развития поет в друга къща, а през нощта му намерили един кон и той успял още преди разсъмване да избяга от Плевен за Търново.

Но сега вече не с един обут и един бос крак, защото младият поет бил обут вече в нови калеври, за които се погрижил един от приятелите му. 

Ученик в Елена: 1849

След като уредил домашните си работи в Търново, Славейков решил да замине за Елена, за да продължи там незакръгленото си образование в прочутата ״Даскалоливня“ на Никола Михайловски, който бил следвал в Московския университет и привлякъл доста ученици и от Търново. Със себе си Петко взел и своето сатирично стихотворение ״Огледало“, случайно избавено от водите на Дунав, защото ръкописът се намирал в джобовете му. Тази сатира, насочена срещу Владиците, той прочел на съучениците си. Един от тях на име Павел Грамадов, заедно с известния после д-р Бонев, откраднал ръкописа му и го занесъл в Търново, когато разпускали учениците за гроздобер. Като минали през Капинския манастир, те го прочели на игумена Паисий от Церова кория.

Поради това, че в ״Огледало“ се подигравали много остро гръцките владици, то се разчуло в Търново и околните села. Добре, но за него чува и търновският владика Неофит и това отново накарало него и секретаря му Костаки да продължат преследването си на омразното даскалче.

В същото време се разглеждал и въпросът за въвеждането на Иларион Макариополски в митрополитски чин и това обстоятелство бива използувано от Неофит пред братята на Иларион да прогонят ученика Славейков от ״Даскалоливнята“. Един от тия братя е Никола Михайловски, бащата на поета Стоян Михайловски. Наистина Никола Михайловски се отнасял много дружелюбно и съчувствено към Петко, но все пак един ден го повиква при себе си и със сълзи на очи му съобщава за намесата на Неофит срещу него, като го помолва да не става причина да влиза в стълкновение с Иларион и останалите си братя, да напусне сам "Даскалоливнята“. Прочее на Славейков не остава друго, освен да напусне Елена. Това било към края на 1849 г.

Когато Никола Михайловски заплакал, поронил сълзи, и Петко. И сигурно младият поет не е съжалявал само за това, че с напускането на Елена не може да закръгли образованието си, но и за връзката, която губи с руската литература. Защото най-вече Никола Михайловски е човекът, който го насочва към нея и му дава да чете произведенията на великите руски писатели.

Учител в Трявна: 1849—1853

Петко Славейков става учител още в края на 1849 г. Но скоро, след като бил вече назначен, от Враца пристигнали двамата негови приятели Васил Кръстеняка и Димитър Бошняка да му предложат обещаното учителско място в града им. Врачанци били се заклели да се отърват по какъвто и да е начин от владиката Агапий и да доведат Славейков във Враца. Отървали се от него с куршума на един турчин, който го застрелял и казал, че в тъмното му се видял като бясно куче. Славейков имал голямо желание да удовлетвори молбата им, но не било възможно, защото бил прибрал вече при себе си в Трявна мащехата и двете си сестри от Търново.

 В Трявна Славейков учителствувал три години наред — напук на владиката Неофит Търновски. Разбира се, и сега този владика правил опити да го прогони от Трявна, но не успял, защото поп Йовчо и Никифор Даскалов, най-влиятелните хора в Трявна, закриляли своя любим учител.

Тук П. Р. Славейков развил голяма дейност като учител: не се задоволявал само с преподавателската си работа (по геометрия, аритметика, обща и българска история, рисуване, пеене и гимнастика), но уреждал за учениците и техните близки театрални представления, които се давали през време на годишните изпити. За тия изпити, произвеждани в началото на лятото, той съчинявал и песни, които се пеели и декламирали от учениците.

Славейков напуска Трявна през 1853 г. и поради затрудненото си материално положение става секретар на плевенския владика Доротей, защото му обещал да го пази от Неофит, който го подгонил отново, след като писал срещу него в ״Цариградски вестник“. И наистина Доротей доста се борил срещу Неофит, но Славейков видял, че от този зъл човек може да пострада и самият Доротей, та сам се отказал от секретарството и се върнал в Трявна. Но очевидно тогава Славейков не е познавал добре Доротей. Този българин от Копривщица е бил голям гъркофил и турски доносчик. През 1853 г. Петко Славейков се оженва за Ирина, дъщеря на предприемчивия и заможен Иванчо Райков от Трявна. Макар да бил скъперник, още след като Ирина и Петко се задомили, бай Иванчо подарил на дъщеря си къщата, в която се раждат после всичките й деца: Иван, Донка, Рачо, Райко, Христо, Пенчо, Пенка и други две деца, починали съвсем малки. (Изглежда, че Славейков трябва да е имал любовни връзки и да е бил сгоден за Ирина още преди 1853 г., защото писмото му до Цветан Недев, в което пише, че я ограмотявал, е от 17 август 1852 г.)

Като главен учител в Трявна Петко Славейков получавал годишна заплата от 4000 гроша (немалко пари в онова време на голяма евтиния), но едва свързвал двата края. За това свидетелствува например обстоятелството, че когато се оженил, взел назаем един чифт чорапи от съседите си. Материалното му положение се влошило още повече, след като започнал да издава със собствени средства ״Смесна китка“, абонатите на която не плащали редовно абонамента си. 

В Цариград: 1854

За първи път Петко Славейков отива в Цариград през 1854 г., за да действува пред по-висшите турски власти за изгонването на гръцкия владика Неофит от Търново. Докато досега Славейков е преследваният, а Неофит преследващият, сега ролите се сменят. Но младият даскал се убеждава твърде скоро, че за целта са необходими връзки с високопоставени лица, а той ги няма. По тази причина Славейков се връща обратно в Трявна, без да свърши нищо. Това било през август 1854 г.

"Като минувах Сливенския Балкан — пише Славейков в спомените си, — бяхме слезли да вървим през гъстата гора и както водех коня си безгрижно, внезапно пред мене изскочиха двама турци, които почти опряха пушките си в гърдите ми и извикаха: Дур! Давранма! Други двама на известно разстояние също стояха на пусия с насочени пушки. У нас нямаше нищо, с което да се браним, та разбойниците лесно ни навързаха и отведоха далеч настрана; като ни заведоха близо до една стърмна урва, която се спускаше далеч надолу в един бездънен дол, разтовариха конете ни, обраха всичко, което имахме, и ни оставиха почти голи; мислех, че с туй ще се отървем, но имало и по-лошо. Един от разбойниците се залови най-напред за мене и като ме подкара над самата урва, улови ме за буйната ми коса и ме завали на земята, като издигна ножа си над главата ми. Моята долна устна се пукна и черна кръв потече от нея. Отчаяните молби, които отправих към едного от по-старите разбойници, да пощади живота ми заради едва едногодишния ми пръв син, подействуваха; той кимна на другаря си да ме остави и като ни поръчаха да не смеем да мръднем от местата си за известно време, изчезнаха, а ние след определеното време поехме късно пътя си към Елена, дето стигнахме голи и боси през нощта.“ [...] 

В Цариград: 1857

През 1857 г. Славейков отива пак в Цариград и пак със същата цел: да действува за прогонването на владиката Неофит от Търново. Тоя път обаче той е упълномощен пратеник на търновската епархия заедно с други пълномощници на същата епархия: дядо Пеньо от Дряново, Евтимов от Габрово, Аврам Чорбаджи от Беброво и Георги Кабакчиев от Търново. Но макар да било уговорено да се пази в тайна целта на тяхното отиване в Цариград, Неофит узнава за заминаването им и успява да изпрати и той една делегация, която да го защищава там. В контраделегацията влизат: Цо- ньо Райков от Трявна, хаджи Теодор от Лясковец, Никола Живков от Елена и Бакърджиоглу Стефан от Беброво. Но в Търново толкоз много ненавиждали Неофит, че никой не се съгласил да влезе в състава на контраделегацията.

В Цариград двете делегации се срещнали случайно у никомиджийския владика и там се спречкали. Най-горещ защитник на Неофит се показал Цоньо Райков от Трявна, роднина на Славейков, и така върло нападал своя съгражданин, че той започнал да плаче. Но въпреки сълзите си младият поет дал израз на негодуванието си срещу Неофит от неговата противобългарско поведение, като описал и личните си страдания, причинени от него. Тогава контраделегацията млъкнала, защото не намирала какво да възрази.

След като били изслушани и от турска страна, двете делегации се завърнали в България — останал в Цариград само Славейков, защото Христо Тъпчилещов му обещал да го настани като учител в цариградското българско училище. Макар турците да са се карали на делегацията, в която влизал Славейков, недълго след заминаването й решението на правителството било в нейна полза. Неофит бил прогонен от Търново и след това не видял вече нито Търново, нито България.

Като се научил за решението на правителството, Славейков бил извън себе си от радост, защото победата, нека я наречем неговата победа над жестокия подлец, била пълна. Спомнил си тогава Славейков, че когато преди години Неофит го освободил от кокошарника, в който прекарал описаната вече нощ, срещнал случайно Неофит. Това нищожно човече се усмихнало злорадо и го поздравило подигравателно: ״Хе, даскале, урала!“ Затова сега, като узнал, че Неофит бил напуснал вече Търново и се намирал на път за Цариград, Славейков го чакал няколко дни наред на Едрине капия и когато пристигнал, поклонил му се и му рекъл подигравателно: ״Хош гелдин, деспот ефенди!“, след което низвергнатият владика го изгледал накриво и отминал начумерен нататък.

По препоръка на Христо Тъпчилещов Славейков става главен учител в цариградското българско училище, но не се задържа дълго в него и се завръща обратно в Трявна.

Като чете човек автобиографичните бележки на Славейков, изпитва истинско възхищение от борческата воля на този изключителен българин, каквато наблюдаваме при един Раковски, Л. Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и други българи от онова величаво време — волята да бъдем и пребъдем като свободни българи от нине и до века. Казвам ״воля“, а не ״съзнание“, защото и други наши възрожденци са имали ״съзнанието“, че трябва да бъдем и пребъдем, но не са имали волята на изброените възрожденци, която ги е правила твърди като стомана и готови за саможертва в името на едно по-висше историческо битие.

Активната воля е, която обуславя заедно с други фактори историческото развитие — а не пасивното ״съзнание“, което са имали интелигенти като проф. Марин Дринов и др.
 

Учител в Трявна, Търново, Ески Джумая и Варна: 1857 - 1864 

Следва нова учителска дейност в Трявна, Търново, Ески Джумая и за много кратко време във Варна.

В Ески Джумая къщата на П. Р. Славейков е била нападната от разбойници. Рачо Славейков описва така това нападение, по-точно опит за нападение и убийство. ״Разбойниците, трима турци, разчитали, че баща ми ще излезе да прибере шопара и тогава да го претрепат. Но майка ми, която беше много будна жена, долавя хорските стъпки и тракането около кочината, досеща се, че работата не ще да е чиста, и като изгаси свещта, не пусна баща ми да излезе навън. Но той, боейки се да не подпалят къщата, отвори вратата и с пицов в ръка отиде под чардака към малката вратичка и там варди, докато разбойниците си отидоха. След тоя случай, макар новото училище да не бе още готово, ние се преместихме да живеем там.“

Рачо Славейков е убеден, че тримата разбойници са били изпратени от гръцка страна да убият баща му. Изглежда, че и Петко Славейков трябва да е подозирал това, та още след този опит за нападение решава да напусне Ески Джумая.

От Ески Джумая Славейков редактира хумористично-сатиричния в. ״Гайда“, печатан в Цариград, и във връзка с него отива още няколко пъти в турската столица. Благодарение на тия посещения той разбира добре, че до пълен разраст неговите заложби на общественик и писател могат да стигнат в Цариград. Тъй като борбата срещу гръцкото духовенство, която води българският народ в провинцията, може да разчита на успех само ако се води и в столицата, при непосредствена близост до централната турска власт, той решава да се пресели за постоянно или поне за по-продължително време в Цариград. Възможност да осъществи това решение му дават двамата английски мисионери Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг, които му възлагат да преведе Новия завет на новобългарски за издаване от ״Библейското общество“ в Цариград.

С този превод, отпечатан през 1871 г., той е смятал, че ще се допринесе извънредно много за националното ни единство. Това е напълно вярно, защото, първо: като бъде установен един книжовен новобългарски език, общ за всички български учители, писатели, журналисти, учени и др., няма да се намесва постоянно един или друг диалект и да подронва националното единство на българския народ, както е било подронвано то при немците дори след създаването на лутеровския общ книжовен език; второ, като бъде установен този общ книжовен новобългарски език, той ще измести напълно църковно-славянския език в писмената практика на грамотните българи, а отчасти и в църквата, та народът ще разбира в какво бива поучаван от свещениците и ще се чувствува като неразривно национално единство и в религиозно отношение и няма да гъркоманствува.

Разбира се, Славейков спомага много за създаването на новобългарския книжовен език, не само чрез своя превод на Новия завет, но и въобще чрез езикотворческата си дейност като писател, преводач и журналист.

Със своя превод на Новия завет Славейков подрязва крилете и на католическата пропаганда в България, особено силна по онова време: с тоя превод той засилва съзнанието на народа ни за принадлежността му към източното православие и българската църква. [...] 

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ - КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ, 1970 (Глава IV - Oтново в България)