ПРИКАЗКА ЗА АСЕН ЗЛАТАРОВ 

ЧАСТ 1 - „И НАРЕКОХА ГО ИВАН-АСЕН“

Той се роди във време, когато българският дух крепнеше с дни и с часове, обречен да жертва оковите на миналото и да построи своето бъдеще от пепелта на една велика държава. Месеци след неговото раждане се случи Съединението на България, в годината 1885-та.

Асен Златаров се роди с две имена – Иван и Асен. Едното мило на майка му, а другото скъпо на баща му. И така слабичкият и болнав Иван-Асен растеше в едно задружно и щастливо семейство, сред обичта на своите родители  – Теофана и Христо Златарови. Възрожденска фамилия, будна, човечна. Патриоти – от първия до последния. Истински българи, родолюбиви хасковлии.

За малкия Иван-Асен времето минаваше безгрижно - в игри и забавления. Играеше с другарчетата си, винаги с желанието да им покаже нещо или да ги научи на нещо ново. Удивляваше ги с уменията и смелостта си. Веднъж, на една разходка, бе уловил змия с голи ръце. Имаше нещо необикновено в това дете, то не бе като другите. Четеше, майстореше химични лаборатории, подражаваше на баща си – видния хасковски аптекар, а по-късно уважаван юрист. Те бяха богата фамилия, с възможности. Родата на Хаджи Иванчо Минчев познаваше и търговията, и бубарството и земеделието и науките. Пътуваха много, четяха много и всички бяха образовани хора. Сподвижници на Левски, те не понасяха тиранията на робството и във времето преди Освобождението, оказваха всячески отпор на гръкоманията  и османската власт. Скъпо си платиха това право - да бъдат свободни по дух и да мислят и живеят като свободни хора. Всички мъже в семейството изтърпяха заточение в Диарбекирския затвор. Впоследствие се завърнаха, но радостта им бе кратка. Болести и смърт ги сполетяха. А когато Иван-Асен навърши 15 години, внезапно почина баща му. Една вечер Христо се качи в стаята си, заспа и повече не се събуди. Тежък удар понесе семейството. Почерни хубавата Теофана, осиротя детската душа на малкия Иван-Асен. А колко нужен бе Христо Златаров на децата си по онова време. Нямаше кой да се занимава със стопанството в село Въгларево. Наложи се Теофана да изпродаде всичко. Но тя имаше опората на своите деца,  любимия си син, и нямаше право да бъде слаба.  Иван-Асен отиде да учи гимназия в Пловдив при сестра си. По-късно семейството взе окончателно решение да се премести в столицата. Със спестените пари предвидливата Теофана осигури дом за сина си, една хубава двуетажна къща на ул. Чепино №5 /сега ул.„Асен Златаров“/, задели за пенсия и образование на детето.

Златаров завърши гимназия в София и веднага след това записа химия в Софийския университет. Как му се искаше на момчето да следва медицина, но уви. Надделя здравият разум на семейството, убедиха го да тръгне по друг път, за да запази крехкото си здраве. И не бе лошо това решение. Така пролича с времето.

Златаров избра да ползва само второто си име – Асен и малко по малко това име се наложи, а първото се позабрави. След първата година в Софийския университет, той отиде да учи химия в Женева. Увличаше го литературата, пишеше стихове.  Вълнуваше го политиката.  Не оставаше равнодушен и към онова, което се случва в Родината му. Водеше активна кореспонденция с братовчед си Мичо (Михаил Минчев), а Теофана отиде да му погостува не веднъж в Швейцария. Там я видя Дора Габе и я описа по-късно в спомените си. Майката бдеше над своя син, а момчето имаше своите младежки трепети и душевни терзания. Една богата девойка му бе предложила брак и щастлив живот зад граница, но сърцето на Златаров биеше за друга. Отдавна си бе харесал той едно хасковско момиче, дъщеря на бесарабски офицер - едно мило същество, което по-късно му стана жена – Евдокия Атанасова (Златарова), Дуня.

В Швейцария той написа своите „Волни стихове“, които помести в книга. Но бързо след това размисли, изкупи всички броеве от книжарниците и ги изгори. Какво го разочарова тогава, и сега остава неизвестно.

В Швейцария Златаров остави част от сърцето си, в спомените за своето следване и една паметна среща с великия социалист и борец против милитаризма и войната - Жан Жорес, който приятелски го потупа по рамото и му даде следното напътствие: „Идете в живота, вярвайте в човечеството и работете“. („Allez dans la vie, croyez dans l"Humanitй et travaillez“).

След като завърши престижното си европейско образование, младият Златаров защити докторат в Гренобъл, Франция и се завърна да учителствува в Пловдив.Тук той написа стотици писма до любимата си Дуня. Но нещо не го свърташе, не го удовлетворяваше. Усещаше се за друга мисия в живота. Не дочакал да измине и една година, той замина за Мюнхен, да специализира химия на съестните продукти и съдебна химия.

Когато се завърна отново в България,  големият български химик и доайен на химичната наука у нас - проф. Пенчо Райков го прие в своята катедра по Органична химия и младият асистент получи възможност да направи научна кариера. Колко нужни бяха образовани хора като него в България, да укрепват младата държава, с дела и добротворство, да основополагат в науката. 

ЧАСТ 2 – „ВОЙНИТЕ“ 

Макар да си даваше сметка колко много се различават условията за правене на наука в България и в чужбина, Асен Златаров предпочете да живее и да работи в Родината си.

В онези предвоенни години той даде ясен знак, че неговото поприще е очертано, осъзнато и целеустремено. Още тогава студентите видяха в негово лице един верен приятел и една сродна душа.

Златаров не бе „типичният“ химик, макар докторантурата му да бе изключително на химична тематика. Той съзря в биохимията и броматологията една приложна мисъл, една сила, която сродява науката с живота по особен и вълнуващ начин. Така започнаха неговите изследвания върху сланутъка, както го наричаше той, познат като леблебия или нахут. Оформи се научното му търсене към проблемите на храненето. Въпросите, които идваха в съзнанието му, намираха своите отговори по страниците на научните му трудове, като: Фалшификация и развала на съестните и питейни продукти…“; „Анализи върху състава на петмеза“, „Съставът на кашкавала“ и др.

Не бе изминало много време от постъпването му на работа като асистент и България бе въвлечена в две поредни войни. Първо Балканската и Междусъюзническата (1912-1913), а после и Първата световна война (1914-1918). Науката трябваше да отстъпи място на безвремието.

Златаров бе зачислен на служба като санитарен доброволец към „Червения кръст“. Негова бе отговорността да се погрижи за „Хигиенната охрана на I и III  армия“, а призракът на холерата и дизентерията сееше смърт по бойните полета, по-страшна от куршум.

Тази смърт преследваше Златаров през целия му житейски път, още от времето, когато изгуби баща си, и не му даваше покой. Колко несправедлива му се виждаше тя, колко неприемлива. Той я отрицаваше, осъждаше, порицаваше. Приемаше я като провокация в живота – нещо, сякаш неестествено и  немислимо. След Балканската война се отпечатаха неговите Фитобиохимични студии. През 1916 г. той публикува статията си: "Нова цветна реакция за откриване на азотистата киселина", която му донесе световна известност. И макар да изгуби много от възможностите си да прави наука в онези години, той натрупа забележителен опит. Утвърди позициите си на непримирим отрицател на войната, пося в съзнанието си идеи, как да бъде полезен на хората чрез средствата на научното познание.

ЧАСТ 3 - „В СЛУЖБА НА ЖИВОТА“ 

В периода  1918 – 1919 г. не се случи нищо “особено”. Това бе мъртъв период за идеи. Сякаш цялата енергия на нацията се бе изчерпала и всичко живо искаше да си отдъхне от онова напрежение и крайности, които съпътстваха войните. Именно тогава Златаров написа своите две поеми – „Цветя за него“ и „Песен за нея“ и те получиха широк и топъл отзвук сред народа. 

В края на 1920 г. Златаров бе избран на два пъти за доцент, към два различни факултета. Първи го оцениха медиците. Тяхната обич към Златаров остана завинаги силна и неподправена. Мечтата му  да стане лекар го доведе в лекционните зали, вече не като студент, а като уважаван преподавател. Паметна остана лекцията по хабилитирането му, в която той показа енциклопедична начетеност, безукорна научна подготовка и силна воля за дело. Физико-химичния факултет назначи Златаров за редовен доцент по химия, а в началото на 1924-та година той стана извънреден професор, със задълженията да преподава неорганична и органична химия на медици, ветеринари, агрономи, лесовъди и други специалности. Тежка и отговорна бе преподавателската му работа. Изпитните сесии го изтощаваха до крайност, но такава бе реалността. 

Тясна беше аудиторията да побере всички желаещи да го чуят. Студентите се прескачаха един-друг. По 300 човека посещаваха лекциите му и не всички бяха студенти,а някои бяха просто почитатели. Златаров пристъпяше към катедрата леко приведен, в черната си престилка, поглеждаше към резюметата на лекциите си, изпъстрени с цветни моливи, и гласът му - в трепет и смущение се възнасяше над студентите. Това бе неговата сценична треска, която той бързо преодоляваше. В стих и в проза, неговата медотечива реч покоряваше съзнанието на младите. Такива бяха и сказките му, които четеше сред народа, във всички кътчета на България. Той не ограмотяваше населението, а го събуждаше да възмечтае един по-добър и смислен живот. 

Това бяха активни години, в които той твореше, издаваше учебни помагала, бе постоянен сътрудник на периодичния печат. Нямаше човек в България, който да разбира повече от него за храната и храненето на българите. Стотици научни и публицистични статии излязоха изпод неуморното му перо. Ставаше рано, при силното осветление на лампите, редеше своите броеници от думи, без зачерквания, с характерното "з" в почерка си. Казваше, че рано сутрин в мозъка има повече фосфор и че това е най-доброто време за интелектуален труд. Списваше в списание "Природа и наука",  "Литературен глас" на Д.Б.Митов, вестниците "Час", „Слово“, и много други. 

Това бе периодът, когато Златаров направи няколко пътуванията зад граница - в Париж през Мюнхен (1926), в Румънска Добруджа (1933), в Мадрид - на Световен конгрес на химиците (1934) , в Югославия и най-после в Русия - на XV-тия международен конгрес на физиолозите (1935). От всяко място той трупаше впечатления и ги отразяваше в книги, статии и пътеписи.  

Златаров имаше добро и здраво семейство. Неговата Евдокия се грижеше за двете им деца – Асен и Светозар, родени с голяма разлика помежду си. И двамата синове завършиха медицина. През целият си съзнателен живот Светозар направи всичко възможно да популяризира делото на баща си. Той  бе известен публицист, редактор на списания, автор на романи и талантлив преводач от италиански език.

Асен Златаров почина от рак на стомаха след кратко и мъчително боледуване в една виенска болница. Въпреки двете операции, които му направиха, лекарите не успяха да спасят живота му. До последния си час той вярваше и таеше надежда, че лошото ще го размине. Писмата-завети, които остави след себе си, бяха неговото духовно завещание към народа и българското студентство.

80 години след смъртта му и 130 години след неговото рождение, светлото  име на Асен Златаров се помни и почита.

Sit tibi terra levis, Аура! Така написа преди много време Змей Горянин и аз така ще ти напиша! (Лека да ти е пръстта, Аура!)*

            Статията е публикувана в „Литературен свят“, бр.70, февруари 2015 - http://literaturensviat.com/?p=101885