Пенчо Славейков и стари завети в неговата поезия „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.“

 

Поканата на ямболското читалище „Съгласие“ да чета за Пенчо Славейков бе за мене една приятна изненада и бодро сепвание сред нерадостните преживявания през лятото на 1915 г. и временно уталожиха в мене тревогата за утрешния ден, що всички ни гнетеше, като ни изправи пред величавите образи на Петко и Пенчо Славейкови, другари, отлетели: от тях, преминали отвъд, лъха бодрост и надежда.

 

Баща и син, „две с подвизи овенчани чела“, два светилника в тъмата на робството и в черните дни на България след Освобождението, най-ярките ни борци, изяснители и носители на национални завети и идеали.

 

Петко Славейков взема горещо участие в създаванието на българската конституция, чийто широко демократичен дух се дължи нему и на негови по-млади съратници — другари по убеждения и съдба. За Петко Славейков и за тях бе правило и ръководство в живота: „Всичко, което се прави за народа без народа — не е праведно.“ „Борбата за истината, за своите некористни убеждения е най-величествена и свята от всички борби на тоя свят!“

 

В освободеното отечество той достигна до най-високите постове — председател на Народното събрание и министър, но горчивата чаша на парливи разочарования не го отмина: бори се той с жар свойствен на стария кален борец и срещу... българска управия до последни сили. Сломен, остави на своите сетен завет: „Да бъдат твърди в бедите на живота.“ След 40-тий арест (1876 г.) в Стара Загора, от който честито се отървал, с „джереме един кош хубави загорски ябълки“, в писмото до тримата си синове в Николаев заедно с отеческата си благословия изпраща последното си завещание — „да не забравяте рода си и народа си“, който не преставал да им внушава в несвестните дни на първия преврат за пълномощията в 1881 година, когато една нощ биде грабнат и отведен на заточение, същий завет: „Кога отраснеш, бъди като баща си, не се бой от вълци.“

 

9. III. 1897 г. В едно писмо до най-малката му дъщеря в Цариград: „Дерзай и не бой се, ни аз, ни братята ти никога няма да посрамим рода си, ни отечеството. Ние никога не сме му изменявали, нито сега в тие трудни обстоятелства ще му изменим.“ Същий завет той препоръчва на малкия си син Пенчо.

 

Синовете свято изпълниха бащини завети. Речта ни днес е за най-малкия, най-талантливия от тях — за Пенчо.

 

Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 година в балканския градец Трявна, родното място на майка му. Първите години на безгрижно детинство той прекара там в сянката на Балкана и получените тогава впечатления залягат в душата му до живот. В пролога на дивната епопея „Кървава песен“ четем:

 

Дете невръстно ощ, на майчини си скути,

аз слушах приказки и песни за нечути

борби и теглила, и тъмни съдбини, на моя

роден край, от първи още дни незнайно по

каква незнайна висша воля обречен на

сълзи и кървава неволя.

 

Наяве и на сън тогава, рой по рой картини,

образи и блянове безброй пред моя поглед

плах метежно се тълпяха и като зла мора

душата ми гнетяха...

 

По него време не помня да се е отличавал с големи успехи в гимназията. Аслъ постоянното местение на семейството от град на град — Трявна, Ески-джумая, Стара Загора, Търново, Сливен, София, Пловдив, пак София — спъваше правилното и редовно учение на Пенчо, но тие пътувалия заедно с други обиколки с баща му и по-послешни откриха пред него „книгата на живота“. Първите впечатления от величавия Балкан смаяните и омаяни очи на детето възприели и погълнали в тайника на душата си, когато наскоро преди Освобождението семейството от Трявна се преселило в Стара Загора, гдето бащата е бил учител. Тука още, спрени на нощна почивка в Балкана, детето дълго време не можело да заспи, заслушано в песента на гората, и запитало баща си: „Какво пее Балканът?“ Бащата прокобява, че синът ще стане поет. Втори път Пенчо, десет-единайсет годишно момче, минава пак Балкана през „дефиле без път“ при бяганието и опожаряванието на Стара Загора през Освободителната война. Бащата, яхнал на кон, е излизал от единия край на града, когато от другия навлизали турци. Из пътя разпилените загубени членове на семейството се намират и сбират — и пред Пенчо, покъртен до дън душа, настръхнал, се нижат картини, сцени, страдания на от страх обезумял свят и дълбоко се врязват в паметта. Тях възпроизведени намираме в „Кървава песен“. Оттогава заживява в сърцето му и образът на Балкана, сраснал със скърбите, неволите и редките радости народни.

 

Жадно се вслушваше той, свит в някое кюше — в горещите речи и препирни на политиците, които се сбираха в бащината му къща, особено по преврата 1881 година и по-късно към есента на 1883 година, когато Славейков и Каравелов напущаха румелийската столица, за да се върнат пак в София — тука той сам казва, че е получил първите познания по логика: „Говори, говори Каравелов и каже защото. Че и защото. Аз оттогава си ги обичам, че — то и в поезията си ги употребявам.“

 

Често бащата се обръщаше към малкия си син като кьм справочна книга за някоя дума, чута и незаписана овреме от някой кът, гдето Пенчо го е придружавал. На тие съвместни пътувания и по-послешни се дължи богатството на Пенчовата реч, знанието на отечествената география... и вживяванието му с болките и копнежите на широките народни маси. И то му вдъхна благородната закана и ней верен остана той до сетния си час:

 

Че всички заедно, когато отрастем,

за родния си край борба ще поведем

и ще го отървем от робското тегло...

и няма на света да има вече зло,

тъй като ний — да, ний! с оръжие в ръката

ще го премахнем навеки от земята.

 

Дали Пенчо е писал стихове по времето на нашето запознавание 80-а година, не зная. Домашните обаче помнят да е издавал с другари-ученици ръкописно списание още през 1877 година в Търново, сетне в София и по-късно в Пловдив. И то ще е било под влиянието на Райка и Христа, за които се знае, че в Николаев са писали стихове. Пръв печатан книжовен труд на Христа и Пенча е преведеният от руски любовен писмовник (1880 или 1881 година) срещу 5 рубли хонорар. На времето за младите писатели това събитие бе неизчерпаем извор на шеги, смехории. .. и мечти.

 

През лятото на 1883 година къщата на Славейкови бе особено оживена: освен бащата и стария син Иван, учители в Мъжката гимназия, средния син Рачо, адютант при княз Богориди, и Пенча бяха се прибрали и Христо от Харков, Пенка от Цариград, голямата дъщеря Донка с мъжа си от София — и цял ден до късна нощ Хаджигьорковата къща срещу Бунарджика кънтеше от глъч, смях и песни.. . Тогава. . . тогава се ядяха и такива питки, с каквито в „Кървава песен“ стопанката на Дойчина гощава на трапезата войводата с отбор другари, че майката на Пенча бе като нея:

 

 ... От младост още ранна

прочута майсторка погачи, баклави

и разни млинове да прави, и в тави

да ги реди така по начин най-изкусен,

че и най-сития подмамен ще си кусне,

а кусне ли веднъж, или допре

до устни — чакай го подир това да спре!

 

По откривание паметника на Гоголя той споходи и Русия, чийто поетически лъх най-рано бе обвял душата му. Пенчо сам изповядва, че неговите поетически чувства и интереси са закърмени от руските художници на словото, които тъй победоносно шествуват сега по Европа... Примерът на русите е и пример и за нас. Че и ний като тях имаме великото преимущество пред другите европейски народи: настоящето ни не е обвързано с миналото и ний като тях няма защо да ангажираме за в бъдеще духа си с патологични измислици на разни декаденти на културата. ..

 

Учете се от слънцето да огрявате всичко, старайте се да проникват вред животворните ви лъчи. Утешавайте с безутешното — дето няма утеха с друго... Божествений учителю, ти, творецо на живи мощи, чийто благороден образ е образът на моя спасител! Нима ужасната съдба на онзи полутруп, когото ти си възсъздал с такава омая, не е откровение за мен? Каква симпатия към човека лъхти от разказа ти за теглото на неволница, която дълги години не се е дигала от своя одър-гроб! А все пак нея, и в това й състояние, обземат тихи възторзи и пред най-дребните проявления на живота: пред дъха на полските цветя, пред чуролика на лястовичките. Поезията на уединението — ти я разкри на душата ми, поръси ме с живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди, и свои гледаха като на мъртвец. Светлината, която ти пръскаш над чуждата неволя, осветли моята — и прогони помрачението на егоистичните чувства, що затъмняваха погледа ми...

 

По настояванието на Пенча Алеко Константинов преведе „Полтава“ от Пушкин и „Демон“ от Лермонтова.

 

Това е ключът на неговия живот и на неговата творческа дейност, ключ, който му отвори тежките двери на златния чертог, гдето само избраници влизат. 

 

И тъй, окрилян, с наследени от баща и майка черти и завети, здраво сраснали в душата му: любов към здравото, към хубавото, към труда, гордост в неволя, затвореност в светая светих, в която той рядко някого допущаше да надзърне, непреклонна воля и твърдост, скътал в сърцето си всичко, що родният край можеше да му даде, и обогатен с широките познания, спечелени на чужбина — Пенчо бавно като неговия вървеж, тежко като говора му и строго като първожрец от тайнствен храм ни дари само част, от което — поставен в други условия — можеше да ни даде. Но нека чуем какво говори той сам за това, все с устата на Олаф ван Гелдерн:

 

"... От двадесетина години насам е приставен ратай у Гюрга Самовила („най-предня девойка“), подобно на онова селянче, за което народната приказка разправя, че се цанило да служи у дяда попа — три години за три пари. В негова роден край, както и у нас, трудът на художника толкова чини; и мнозина херои на перото, след като са опитвали сила на тоя мегдан, за да си осигурят колко-годе човешки живот, записвали са се в еснафа на хамалите. Свобода и самостоятелност — покровителите на гения — не са познайници с нашия поет, и това е една от великите негови скърби, отрова, която убива, както е и убивала, още в зародиш сума негови рожби. За да не подсмърча за къшей хляб, той чиновничествува, т. е. прахосва времето си с „работа“, която всякой идиот сто пъти по-добре от него би вършил. И температурата на неговото творчество в последно време е паднала под нула. Произведенията му, откак и той е наред с хората, не са май за пред хора; те са случайна работа, драскотене фейлетони по вестници, преводи и автобиографически бележки, с които Олаф ван Гелдерн се мъчи да заглавика себе си и да се подиграй с наивните читатели.

 

А било е време, когато и сам той и неговите критици са съзирали нещо в творенията му, в онзи рой ситни песни, балади, монолози и поеми, които блещукат като хубава огърлица, изтървана случайно на някое бунище, каквото е напр. българската литература. От тия си творения сам поетът е доволен — и недоволен. Доколкото мога да досетя, недоволството му не е толкова от тях, колкото от мисълта, че с тях той не е дал всичко, що може да даде; а да създаде другите, които му разпъват душата, няма необходимата за това външна охолност. И да не е съвсем тъй, все пак в цялата догадка половината е несъмнено истина.“

 

Да си припомним хронологическия ред, в който са видели свят съчиненията на Пенча. В 1888 година излезе първата му сбирка стихотворения „Момини сълзи“. Момина сълза и теменужка са любими цветя на поета и тях много пъти той кити в китката на своите песни. В 1890 година първа книга „Епически песни“ и 1898 година втора книга „Епически блянове“, двете сбирки, преработени и слени в един том „Епически песни“ 1907 година по случай 25-годишния юбилей, скромно-постно отпразнуван празник, за който поетът казва, че е бил „едно любопитно недоразумение“. В 1908 година — една книжка от 101 лирически стихотворения „Сън за щастие“, росна китка от картини, интимни сцени, настроения, всичко огряно с хубавата усмивка на поета. В 1910 година оригиналната антология „На острова на блажените“, сборник от лирически и епически творения, които споменах. В 1911 година две книги (6 песни) „Кървава песен“, над която той работи цели тринайсет години и не можа да довърши. Третата книга „Кървава песен" е издадена след неговата смърт, недоизправена и непреработена, както той мислеше. Освен това Пенчо Славейков е написал биографията на Алеко Константинов към съчиненията на Алеко Константинов и много други литературни критически студии, печатани в „Мисъл“ и литературен сборник „Мисъл“.

 

На пръв поглед за трийсетгодишна дейност литературните трудове на Пенчо не са много. Но колкото и каквито са, те турят Славейкова над всички, що досега сме имали и имаме: по сериозното отношение към творчеството, по разнообразието на мотивите и дълбината на замислите. Както почти никой от нашите поети няма неговото широко образование, както нямаме равен нему друг познавач на чуждите литератури, тъй нямаме нему равен по характер, по борчески дух и безпощадно рязкото бичувание на „калта на нашето време“, на „пазарската правда“, на плиткото, дребнавото, позата, всичкия тоя смет от дългото омразно робство. И затова той си служеше безогледно с всичкото богатство и мощ на отрицателна терминология в нашата родна реч... Мнозина го не обичаха. Мнозина му се сърдеха... Но и кроткият учител, всеблагият спасител Христос с бич е изгонил от храма светотатците — търговци и сарафи... Откровени изрази на свещен гняв, резки, остри ще срещаме в цитатите, с които тук си служа.

 

„Добрите творци са винаги малко, още по-малко гениалните. Най-гениалният — господ — е само един.“; „В тишината и бляновете на преживяното е обилният извор на истинското творчество.“

 

Верен на тоя възглед за творчеството, служител — жрец на истината, на красотата, на човещината в човека, Пенчо остава докрай: дете, юноша и през целия живот той жадно пие с очи картини и сцени, долавя инстинкти и мисли и любовно къта всичко в душата си; там пречистени, избистрени, преминали през кристалния извор на неговите блянове и неговата обич към родния край и човека — той ни пее песни: за радостта от настоящето на живота и за трагизма на тая радост; за прохладно тихо изворче под сянката на тъмнолиста слива; за дъждовни капчуци, що кара драго, радостно сърце да трепне; за аромата нощен, благ и чист, що сърцето с кротост упоява; за младостта, кога „леко път се ходи и леки са световните несгоди“; за глашатая и пророка на висша истина; за оние, що в безумния вихър на живота са без стяг; за предчувствия, смутили душата пред незнайно близко зло... и за много други още, все за опакий край, где всичко опако отива... И на фона неизменно се издига и шепне поету дивната си песен старият Балкан, величествен и горд. 

 

Ненавистник на всичко, що носи следите на страшното робство, що няма „своя воля и разум“, като „стои клекнало пред портите на културата“, той е безмилостен бич за „домораслите гении, които с две-три пустали разказчета и пет-шест къдрави стихотворения се току врат около Толстоя, Тургенева, Гьоте, Хайне, Лермонтова и интимно ги поздравляват: Моn cher confrere! (Мой скъп събрате). И снизходително искат да ги потупат по гърба. Тие доморасли гении все за големи работи говорят или, както казва нашата пословица — да снесат малко яйце все голям полог търсят... В романа ние нямаме нищо, в драмата и от нищото по-малко. Това, дето се драскоти сега и кръщава с хубави имена: роман, повест, разказ — то са упражнения на гореливи ваксаджии при изкуството... Досега всичко, що имаме в литературата и поезията си, то е „товар за една просешка торба“.

 

Само за творците на народната песен той има думи за обич и за тях признава, че са се „домогнали да кажат хубаво и свое нещо“. С Хенри Берлайн Пенчо издаде една антология от наши народни песни на английски и в Англия тя биде посрещната с много и твърде благосклонни отзиви.

 

Ни една обществена язва не минаваше незабелязана и без порицание. Нему се дължат по замисъл някои фейлетони на Алеко. А знайно е, че във фейлетоните на Алеко Константинов се огледваха гузни съвести и че то стана причина за трагичния край на младия поет и с три години по-стар другар на Пенчо. Знаменателни са думите от стихотворението му „При гроба на убития другар“:

 

Той бе един от малкото призвани,

това което иде, да възпяват;

един от тез малцина, що милеят

за труженика благ, невиден ден,

в беди не свикнал още да се брани —

при светлина — за тъмна чест роден.

 

Те еднакво прилягат и за двамата, защото и двамата не служеха на днешното, на нескопосното в нашия живот, а сами — над синора на тяхното време и среда, се домогваха с

 

Ту весели, ту скръбно-вдъхновени слова

за обич и за злоба честна

 

да подигнат съзнанието на тъмната маса, да пробудят човека в българина. И собствено словата „на обич" са за народа, а „на злоба честна“ и „свещени гняв“ — за оние синове на нашия народ, към които дядо Дивисил в „Кървава песен“ ядно се обръща:

 

Вий на когото сте червив и бутел плод!

 

Алеко, „избран изкупна жертва“, падна, а Пенчо остана още за малко време между нас — сред тръните и бодилите, що обилно растат из полето на нашия политически и обществен живот — „да се възмогва и заяква корени в черната земя, в истинската скръб“; той не се задоволява с открити пътища и пътеки, защото по тях вървят мнозина, дигат прах и развалят въздуха, а обръща поглед все „към широкото поле на живота, гдето наистина по-мъчно се върви, но затова по-свободно се чувствува, възприема и твори“... „Той е млад явор, що се кърши, но не чупи, чувствува, че неговите клони ще метнат широка сянка... само не за „средна ръка“ хора, които искат да ядат своя гювеч под сянката му...“.

 

Самотен, непознат и непризнат, той съвсем обръща гръб на многобройното „войнство на Голиата, самоуверената ограниченост, отвратителна, която пои душата си от обществените помийни ями и се уригва по уличните вестници“, тая „чума на съвестта“, издига се над нашите „небеса ниски“ и поема „пътя към безсмъртието“. Затова нему е доста... епосът в деветте песни, в които е възпято миналото на родния край. Това е „Кървава песен“, наречена наша одисея — трепетната епопея на нашето минало — Априлското въстание, Освободителната война с неземния подвиг на тогавашните борци: „светците на обичта безумна към бащиний край“, самоволните изкупни жертви на нашата свобода.

 

Докогато е жива българската реч, и „Кървава песен“ ще живее. Не само заради мощта на българския език в нея, който „от беден и първобитен наглед стана европейски културен и най-изискан, с нюанси в мисълта и образите, каквито преди никой не е мислил, че се крият в него... Във всяка негова дума има меч, млат, длето и мускули... Навремена е тежък, както са тежки медените пити, току-що извадени от кошер, език, пълен с меда на мисълта.“ Но защото в тая поема животът на нашето минало в робство се огледва като в билюрно (кристално) стъкло. Образите на стареца Дивисил, на идеалиста Младена, на неговата годеница Вела, поп Матея, Мъдрителя, Белина, Белиница, Дойчин, Дойчиница, Ралка и прочее ще будят чувство на умиление и благоговейно удивление до века. Картините на сбора, хорото, гощавката у Дойчинова, полаганието клетва в църква и много други са платна на първокласен художник.

 

Прокобянията на Белиница и Ралка за Вела и Младена:

 

... един за другиго родени

един от другиго да бъдат разделени!

 

На нейния живот с къс отсечен край,

и няма да умре, горката, от смъртта си....

 

Бял къдърец, където се е свил

над челото му, то, и той не е избил

тъй току — чака го и него зла тегоба:

на тъй белязани не им се знае гроба...

 

И радостното опиянение — първи ден от избухналото въстание, свива сърцето с мъка и страх, още повече, че поетът още в началото ни дава да предугадим кърваво трагичния край. Двама-трима искрени, безкористни избраници, жигосани с пламъка на свята любов към родината и на омайния блян за свобода, подигат села и градове на висок непосилен подвиг: да смажат петвековен подтисник — и ги водят към сеч, кърви и съсипии. Старецът Дивисил — който по образ, реч и мироглед поразително наумява дядо Славейкова — не само знае това, но и не го крие:

 

Сърце ми, моето сърце старешко, кобно

предчувствие гнети, като железен млат:

ще се превърне в прах цветущий камен град!

 

Да бъде волята господня!... 

Ний няма от беди какво да се боим;

димът на наште жилища — жертвен дим

ще е пред светлия олтар на свободата.

 

Тоя блян, тоя копнеж, тоя върховен идеал чрез свобода! — в ударилия час на бедата сплотява в едно разединените, разкараните Младен и войводата.

 

Младен, „душата на светото дело“, е предтеча на свободата с чистота и идеали не за своето време и не за своите съвременници; ясновидец, комуто насъне и наяве се вестяват личби. В черни дни на неволи и беди той не се дели от народа си: нему той безкористно, от все сърце служи докрай.

 

Войводата, „крилата на делото“, е човек „на идеалите“ и исканията на дадения момент; практичен, с авантюристични наклонности и похвати; не безкористен и не със скрупули човек.

 

Народи, като нашия, които нехаят за „бъднини далечни“, често вървят подир такива войводи, защото те „по-добре знаят гъделите им“: орачът е навикнал да оре, копае, сее..., а жъне узрялото... по висша воля...

 

За да изгрее слънцето на свободата, трябвало е много гробове, реки кърви, съсипии безкрай.

 

И кобното предчувствие на стария Дивисил, на мъдрителя, се сбъдва: след дълга, упорита, безпримерна юначна защита Каменград пада в ръцете на стръвния враг. Смут, врява, зверщини, скотства, кърви, гибел. Наместо слънце мъченически венец огрява главите на героите: поп Матей, Дивисил, Мъдрителя, войводата, Дойчин, Вела, Белин, Белиница, Лалка заедно с безчет други падат „изкупни жертви“. Каменград се обръща на пепелище и съсипии. От борците малцина оцеляват. Между малцината останали живи е и Младен с белия къдрец над тъжовно чело. Немил недраг се скита той по Влашко и доживява — призракът на свободата галено [да] затвори очите му: той с незагинали в Каменград другари взема участие в Освободителната война, в славните боеве на Шипка. И тук, както в Каменград, на Младена се вестяват личби; там за кървавия изход на въстанието и залудо дадените жертви. На Шипка той насърчава падналите духом другари, прекарали месеци в морни, безплодни боеве, сред люти мразове и вихри, и предрича победата над петвековния подтиеник:

 

... Ще бъде сетний съд

на белий генерал со саблята отсечен.

 

Предвижда също и своята смърт:

 

... Аз ще намеря тук смъртта си. Тук борбата

последня ще е в живота ми борба.

 

Виденията на Младена, пророческите му сетни думи са дивна лебедина песен. Затаили дихание, ние присъствуваме на последните минути на героя, в сетния победен бой, пръв пронизан с куршум в гърдите.

 

Когато в полусвяст Младен подйе глава и поглед, от смъртта премрежен, прикова там, де с победен вик дружините летяха — и видя ясно той подгонената плаха сган врагове, далеч по стръмнината в бяг несвестен... а зад последний бряг, там долу в равнини, там друга рат безбройна налита... „то са те“...

 

Тъй загина „душата на светото дело“, отнесъл със себе си в незнайния гроб тайната на неговия „ясен блян на бъдещите дни!“.

 

Още няколко думи за тъжния край на Пенчо, заминал, както казахме, за Рим през август 1911 годила. Там той престоява... до половината на май 1912 година. Горещините в Рим го карат да потърси по-хладно убежище... и той се настанява в омайното кътче Брунатекомо. Едва прекарал там една седмица, на 28 май му прилошава.

 

За безценните заслуги към народа бащата Петко Славейков погребаха на държавни разноски с установената за случая официална церемония: първоразрядна колесница-катафалка, венци, речи. . . днес гробът му е трънясал като оня на Алеко и други, които верую и правдую послужиха на своя народ; види се, и в отвъдния да си спомнят за тръните на тоя живот.

 

Синът Пенчо Славейков, певецът на нашата „свещена“ земя, непризнат, прокуден от нас, легна и лежи в чужда земя 9 години, немилван от лъха на свидните нему Балкани.

 

А в Швеция, по времето на Пенчовата тъй ранна смърт, за „Кървава песен" у нас почти нечетена, там преведена, преценена, се тъкмяха да увенчаят поета с Нобеловата премия, защото според рецензията на Нобеловия ректорат „поемата на Пенчо Славейков надминава „Пан Тадеуш“ на Мицкевич“.

 

През юний 1921 година тялото на Пенчо Славейков бе пренесено в София и на 22 стана погребението заедно с това на Петко Тодоров. Опелото бе извършено в църквата „Св. Неделя“.

 

Хубав жест на Омарчевски. Хвала нему!