Ще започна с едно писмо на Вазов до баща ми:

«13 април 1884, Пловдив. Уважаемий  г. Спас Гълъбов! Днес имах честта да се запозная и разговоря със сродника Ви г-на Динча Минчов, който ми обеща, че ще ми съдействова по силите си за придобивание повече гласове в околността на Перущица, понеже аз си дадох кандидатурата за депутат в Изворската колегия.

При всичко, че не съм имал случая и честта лично да се запозная с Вас, аз, основан на приятелските уверения на г. Динча, реших писмено да се обърна към Вас и да Ви помоля и Вие от Ваша страна да ми съдействовате и помогнете в Брестовица за избирането ми.

Аз не искам нито да се препо-ръчвам, нито да обричам големи работи. Но смея да се надея, че чрез моето участие в Областното събрание се ще има полза, както за колегията Ви, тъй и за страната. Има още други, по-силни политически причини, които ме накараха да си дам кандидатурата и да искам да вляза в камарата. За тях мога да Ви говоря по-подробно, когато се лично срещна с Вас, а аз мисля тия дни да заобиколя към Вашите места.

За сега ще Ви кажа, че времената са критически и че е необходимо в камарата да влязат хора независими, честни и искрено предадени на отечеството. Не е нужда да Ви казвам, че досегашний Ви депутат не притежаваше тия качества. Вие го познавате по-добре от мене.

Прочее, аз напълно смятам на съдействието Ви, както и на съдействието на сътрудниците Ви учители и на приятелите Ви.

Г-н Динчо ще се срещне лично с Вас и ще Ви обясни още по-добре работата.

Приемете уверение в моето искрено уважение. Ваш И. Вазов.»

След получаването на това писмо баща ми, който бил тогава главен учител в Брестовица, се заел да агитира в Перущица и околните села, като използувал за агитацията и стихотворението «Кочо». Аз не зная друг случай на политическа агитация в полза на поет чрез декламиране на негови стихотворения. И не вярвам да има.

Вазов е бил привърженик на Съединението, но това от писмото не се вижда. То е написано предпазливо. Ясно е само че с изразите «политически причини» и «времената са критически» се прави намекване за неговата подготовка.

Чух за първи път името Иван Вазов като малко дете в първо отделение. Това беше в Перущица през време на един даскалски кадрил през есента на 1898 г. Баща ми беше преместен от Станимака в Перущица и ходи във връзка с това при Иван Вазов, който беше тогава министър на народното просвещение. Вазов отказа да го остави в Станимака. И само след няколко седмици баща ми получи съобщение, че го местят в Харманли, а ден-два по-късно тази заповед бе отменена и той се видя принуден да отскочи отново до София. Тук му съобщиха, че го местят в Търново-Сеймен, но като се завърна в Перущица, разбра, че е бил излъган, защото получи писмо не за местене, а за уволнение. В огорчението си баща ми телеграфира на Иван Вазов и му написа след това дълго писмо, като му напомни и за услугите, които му е правил някога с агитацията си в негова полза. Изпрати му в препис и неговото писмо от 1884 г.

Само няколко дни по-късно баща ми получи заповед за назначаването му в девическата гимназия на гр. Т. Пазарджик. Това беше, разбира се, повишение за него, защото ставаше гимназиален учител.

Спомням си, че след получаването на заповедта баща ми получи обширно писмо от Ив. Вазов, в което се извиняваше за този кадрил, предприет от негов чиновник по внушение на един виден перущенски  партизанин. За кадрила и вмешателството на видния перущенски  народник той не знаял. Това писмо обаче е изчезнало.

Тогава в Южна България се пееше една песничка, от която баща ми се възмущаваше, защото в нея се хулеше и Вазов. Мелодията на тази песничка звучи и сега в ушите ми:
                                              

                                                    Долу, мамо, долу,

                                                    долу Бобчев и Маджаров,

                                                    и Костаки Стоилов! 

                                                    Долу, мамо, долу, долу Бобчев

                                                    и Маджаров, и поета Айвазов!

 

Партизанските страсти бяха обхванали до такава степен Перущица, че даже и децата знаеха тази глупава песничка. Веднаж я запях и аз, та изядох от баща си една плесница.

— На ти на тебе едно «долу»! Поетът Айвазов ме назначи учител в гимназия — ти ще ми пееш «Долу, мамо, долу. . .» Магаре с магарето му недно!

Видях за първи път Вазов, като дете, през една есен в Княжево, или както се наричаше тогава това село, Бали Ефенди. Бях там с баща си и други двама перущенци, архимандрит Теофилакт и още един свещеник, когото в «Гологаниадата» съм нарекъл поп Христо.

В началото на Бали Ефенди, близо до реката, имаше тогава две големи дъсчени бараки, залепени с гърбовете си една за друга, и пред тях маси с бели покривки. В бараките се печеха кебапчетата, дробчетата, флейките, по масите се ядеше и пиеше, а под масите се хвърляха оглозганите кокалчета. По тази причина наоколо сновяха сума кучета, които идваха от селото. Келнерите ги пъдеха, но те избягваха с подвити опашки и после пак се връщаха при бараките.

От дефилето подухваше прохладен ветрец и миризливият пушек от скарите се разнасяше над масите.

Когато бяхме изяли вече заръчаните кебапчета и пържолки и започнахме да ядем сирене, към нашата маса се приближи един висок мъж, с големи вежди, големи мустаци, строен, хубав, с бастун и бомбе. Всички почтително станаха от местата си. Той се наведе да целуне ръка на архимандрит Теофилакт, известен тогава в цяла България с името Хаджи Поп, но архимандритът я дръпна — същото направи и поп Христо. Поканиха го да седне при тях, предложиха му бира и повикаха келнера да я заръчат, но той благодари, защото бил изпил вече три бири пред отвъдната барака. «Кой може да е този човек? — се питах аз и ми се струваше, че съм го виждал някъде на портрет — Трябва да е някой голям човек.»

Архимандритът разпитваше непознатия за това, за онова, но той отговаряше само с няколко думи или поклащане с глава — беше мълчалив човек. Баща ми се обърна към мене:

— Костадине! Я кажи, синко, нещо от онова стихотворение, което го издекламира миналата година на вечеринката в Перущица. Нали го помниш? Стихотворението за Кочо. . .

И после се обърна към непознатия:

— Господин Вазов! Той знае цялата «Епопея на забравените» наизуст. Стига му само да прочете стихотворение — запомня го веднага.

Поетът мълчеше, но по очите му се виждаше, че думите на тате са му направили впечатление.

— Кажи, синко — не се срамувай! Това стихотворение и аз съм го декламирал в наше село. Хем не бях момче като тебе, ами мъж с мустаци.

Но аз мълчех, защото наистина се срамувах.

Тогава се обади и Вазов:

— Кажи, момче, но тихичко, за да не слушат хората по околните маси.

Аз погледах още малко в земята, но се пресрамих и като започнах, казах цялото стихотворение за Кочо.

— Ами стихотворението за Левски как започваше? — запита поетът.

Казах няколко стиха и от него.

— Ами това за Раковски?

Започнах да казвам и него.

Вазов, който седеше до това време неподвижен, с ръце въз бастуна си, се раздвижи, очите му се овлажниха. А после бръкна в джоба на жилетката си и ми даде един лев. Аз отказвах да го взема, но Вазов го втикна почти насила в ръката ми. Баща ми настояваше да го върна. Настояваха и другите двама перущенци, архимандрит Теофилакт и поп Христо. Тогава Вазов стана да си върви и аз се наведох да му целуна ръка.

Поетът се сбогува и се отдалечи с бавна походка: както винаги замислен, с поглед в далечината, като поклащаше от време на време глава — една привичка, придобита още на младини поради падане от кон. На това падане се дължи и ослепяването му в продължение на цяла година.

Понеже стана дума за «Епопея на забравените», нека наблегна: Вазов не е само най-големият български поет, той е също един от най-големите поети на човечеството. В никоя литература няма стихотворение като «Левски», «Паисий», «Кочо», «Раковски», «Опълченците на Шипка» и въобще като стихотворенията в «Епопея на забравените». Несравнимото въздействие на тия стихотворения върху българския читател иде не само от техния патриотичен и човечен патос, то иде и оттам, че както в «Под игото», в тия стихотворения е включен смисълът на една цяла епоха, нещо повече, смисълът на една цяла история. Това, защото най-същественото в българската история, което й придава общочовешка значимост, са безспорно освободителните борби на народа.

Беше непосредствено след Първата световна война. Бяхме покрусени. На мнозина беше тъмно не само в душите им, но и в мозъците им. И затмението на мисълта не беше по-малко от затмението на чувствата. Пишеха се объркани работи, надъхани с отрицания срещу всичко старо. Прицел на тия отрицания стана и Вазов в статията на един млад критик в сп. «Сила». Понеже в същото това списание аз се опитах да защитя великия поет, Вазов ме покани веднаж у дома си, стисна ми ръката с двете си ръце сърдечно, топло и каза шеговито с хубава усмивка в бухналите си мустаци, вече доста прошарени.

— Значи, тоя път защитата иде от Перущица!

Понеже тия думи намекваха за стихотворението «Кочо», което носи подзаглавие «Защитата на Перущица», разговорът ни премина веднага върху това стихотворение.

— Господин Вазов, като дете аз декламирах «Кочо» пред вас в Княжево и вие ми дадохте един лев, но бъдете уверен, че ви целунах ръка не заради лева, а заради гениалното ви стихотворение, заради цялата «Епопея на забравените», заради «Гробището на Сливница», заради още много, много други ваши стихотворения, които бях чел още като момче и декламирах с най-чист детски патос между манастирските скали над Перущица, вслушвайки се мечтателно в ехото, което ги повтаряше. Но тогава аз само ги изживявах, особено стихотворението «Кочо», което декламирах често и в самия храм «Св. Архангел» под срутения свод — сега аз разбирам и огромното им историческо значение. Казвам историческо, защото чрез тях и своя ненадминат роман «Под игото» вие разпалихте у нас повече, отколкото всеки друг писател национално съзнание. И тъкмо поради това историческо значение на вашето творческо дело, аз мисля, че не бива да обръщате внимание на отрицания като тия на младия критик.

— Аз ви благодаря, господин Гълъбов, за високото мнение, което имате за моето скромно поетично дело, но нека говорим по-добре за Кочо. Зная, че имал роднини в Перущица. Познавате ли ги?

— Не само че ги познавам, но едни от тях са и мои роднини по майка ми. Те са синовете на Христо Тодоров, който е бил учител в Пловдив през същите години след Освобождението, когато вие сте живели в този град. Да не би той да ви е дал сведения за Кочо?

— Не, този учител не познавам. Сведения за Кочо са ми давали други перущенци, чиито имена не си спомням. Между тях обаче е положително и вашият баща. С него съм разговарял често по перущенските работи, когато ме навестяваше в Пловдив.

— Ами известно ли ви е, господин Вазов, че не е Кочо първият, който убива близките си и себе си, а Спас Гинов?

— Това ми беше добре известно, но спрях се на Кочо по съображения от художествено естество. Неговият случай е по-прост, отколкото случаят със Спас Гинов, който избива няколко свои деца, жена си и други свои близки. Ако бях избрал неговия случай, стихотворението ми можеше да добие известна описателност. Пак за да се предпазя от описателност, изоставих и една подробност, че Кочо убива не само жена си и детето си, но и една мома, по нейно желание.

— Но сигурно не е ви било известно, че Кочо убива близките си и себе си не с нож, а с револвер?

— И това ми беше известно. Предпочетох ножа пред револвера пак по художествени съображения. Револверът е модерно оръжие, в него няма романтика, а вие знаете, че аз съм и реалист, и романтик. В стихотворенията си повече романтик, отколкото реалист.

Поисках да задам пак във връзка с «Кочо» и друг въпрос, но той ме прекъсна:

— Обяснете при случай всичките тия неща на перущенци, защото не само устно, но и писмено съм бил упрекван за тях. Един перущенец ми беше писал дори, че съм предпочел Кочо пред Спас Гинов, защото Кочо ми бил някакъв роднина. Това не е вярно. С Кочо, който е от с. Динката, не ме свързват никакви роднински връзки.—   

— А кой е този перущенец, който ви е упреквал в роднинско предпочитание?

— Зная името му, но по-добре да не го казвам.

— Да не е Рангел Гинов, синът на Спас Гинов?

Вазов нищо не отговори. Но може би тъкмо защото не ме опроверга, каза «да»!

С това разговорът ни за Кочо бе привършен. Но преди да преминем на друга тема, аз предложих на Вазова да го заведа някога в Перущица. Не помня какво каза: бил ли е вече в Перущица, или не. Той прие с удоволствие моето предложение, дори се въодушеви от намерението ми да го заведа и в Кричим, а оттам нагоре по Въча из неговите любими недра на Родопите — но когато през лятото повторих предложението си, той отказа под предлог, че щял да ходи другаде.

По онова време аз бях учител в София. Във връзка с моето стихотворение «Вълна́» той ме извика веднаж на масата си в старото кафене «България» и като се засмя, рече:

— Искам да ви кажа нещо весело за вашето стихотворение «Вълна́», което сте поместили в сборника на Писателския съюз по случай моя юбилей. Вчера дойде у дома един мой приятел, видя го на работната ми маса и знаете ли как прочете заглавието на вашето стихотворение?

— Как?

— Прочете го «ВЪлна» и каза: защо пък този е седнал да възпява вЪлната?

На мене ми стана много неприятно, както преди години, когато видях, че един рибар до халите увиваше със стари броеве на сп. «Просвета» риба. С броя, в който беше напечатано моето стихотворение «Бетховен», той ми уви един солен паламуд. Разказах това на Вазов и той почна да се смее отново:

— В края на краищата да увият в стихотворението ти паламуд не е толкоз смешно, колкото да възпяваш една вълна́, а да сметнат, че възпяваш вЪлна. Но не се ядосвайте, г. Гълъбов! И на мене някога в една пловдивска бакалница ми насипаха маслини в хартиена фунийка от моите «Поля и гори».

Вазов беше мълчалив човек. Имаше обичай да зададе въпрос и ако си приказлив, да те слуша и само от време на време да добавя по сопотненски:

— Тъй жа кажа и яс.

Все пак той далеч не беше толкоз мълчалив, колкото го представят някои негови съвременници. Пред хора, които ценяха творчеството му, той ставаше понякога доста разговорлив, дори се смееше.

Веднаж, беше напролет, аз го настигнах в градината и се присъединих към него. Когато навлязохме в боровата гора, запях една френска песен, чийто текст е от Виктор Юго. Той ме слушаше много внимателно и когато изпях стиха: «II doit croire a la fuite utile des jours» (трябва да се вярва в ползотворното бягство на дните), Вазов ме прекъсна със своето «Тъй жа кажа и яс» и после прибави:

— Обичам Юго между другото и за неговия оптимизъм. Той вярва в тържеството на доброто, защото вярва в човека и го обича. Радва ме, че и вие се възхищавате от Юго. Немците четат ли го?

— Не особено. В днешна Германия не се говори за него.

— На какво отдавате това?

— На този въпрос е трудно да се отговори, господин Вазов. Една от причините е тази, че романтизмът е отдавна надживян.

— Но неговите хуманни идеи не са надживени и не могат да бъдат надживени. Би следвало тогава да се заключи, че трябва да буди интерес.

— И хуманните идеи, господин Вазов, еволюират. В днешно време те се явяват на Запад в нова постановка. Новата им постановка и в Германия е политическа. Това се вижда и от литературата както във Франция, тъй и в Германия. Като добри примери могат да ни служат Зола в едната и Хауптман в другата страна.

— Хауптман ми харесва — рече Вазов, — но Зола не обичам заради неговите груби описания. Рисува само лошото в човека, като че ли човекът е само звяр, като че ли човекът не е и човек. Хауптман е с повече оптимизъм.

Вазов поде друга тема:

—   Някога младите хора пееха повече, отколкото сега. И аз обичах да пея. Правите добре, че пеете. Днес младежите рядко пеят. Това не е добре.

— Защо, господин Вазов?

— Много просто защо. Поговорката казва: «Който пее, зло не мисли.» Пък и по друга причина. Музиката пази човека от тежки мисли, от песимизъм — пази го бодър, здрав. Аз обичам да навестявам училищата и често напомням на учителите:. «Карайте децата да пеят. С това вие ги възпитавате в оптимизъм. Оптимизмът не е само мироглед, той е и настроение, състояние на човешката душа. По тази причина в оптимизъм може да се възпитава и най-малкото дете, в което още не могат да се насаждат мироглед, идеи.»

Друг път — беше през същата пролет — аз настигнах Вазов пак в градината. Помня, че още в началото на разговора ни той запита:

— Коя лирика предпочитате, г. Гълъбов: лириката на Гете или Хайне?

Изглежда, че въпросът за Гьоте и Хайне го беше занимавал преди това.

Аз започнах да обяснявам какво е особеното в лириката на единия и лириката на другия и така стигнахме и заминахме разсадника, без да забележим това. През всичкото време Вазов гледаше напред и едва когато стигнахме до бирарията на Танушев, той се обърна към мене, кимна с глава и рече:

— Тъй жа кажа и яс. Стихотворенията на Хайне като че ли са по-игриви. А Гетевите — по-дълбоки по замисъл. Гете е гений, но аз обичам повече Хайне, макар да е само талант. Повече от Гете обичам и Шилер. Но Шилер е гений, най-големият драматически гений след Шекспир. Каква възвишена драма е «Вилхелм Тел»! Една истинска драма на свободата.

Аз го прекъснах:

— Вашият роман «Под игото» е успоредица на Шилеровия «Вилхелм Тел», защото е един истински роман на свободата.

Вазов отвърна скромно:

— Моят роман не е така възвишен.

— Не съм съгласен — възразих аз живо. — Той е толкоз възвишен, колкото и «Вилхелм Тел», само че това е възвишеност от друг вид — възвишеност реалистична, докато възвишеността на «Вилхелм Тел» е възвишеност легендарна. Легендарно възвишени са обаче всичките ви стихотворения в «Епопея на забравените». Такива стихотворения няма в никоя друга литература.

— Вие ме величаете много. Струва ми се несправедливо.

— Но искрено — отговорих аз. — Напълно искрено, защото не целя нищо с това. — И добавих весело: — Нямам намерение да ви моля нито за ходатайство, нито да ви искам пари назаем. Нещо повече, дори искам да ви почерпя. Да пием по една бира!

— Да пием, но при условие, че няма да заръчате и втора. Вие сте немски възпитаник и сигурно обичате да пиете бира.

Седнахме, поръчахме бира, пихме, но Вазов избърза да плати, за да не платя аз. И тъкмо когато заприказвахме за Пенчо Славейковите преводи на немски поети, при нас се изтърси като изневиделица Константин Георгиев, синът на Михалаки Георгиев, току-що пристигнал от Виена. Разбира се, разговорът ни се измести в друга посока. Все пак аз разбрах, че Вазов цени тия преводи на Пенчо Славейков:

— Нашите отношения с Пенчо Славейков не бяха добри — рече той, — но трябва да призная, че Пенчо беше талантлив поет и превеждаше сполучливо. Неговият български език заслужава похвала.

Наскоро след тази среща редакторът на сп. «Сила» Христо Силянов ме изпрати при Иван Вазов да искам разказ, стихотворение, спомен или каквото да е друго. Посетих го в къщата му и той обеща, но когато след два дена отидох пак, той ми даде разказ от Евгения Марс и рече:

— Евгения Марс е много даровита писателка. Нищо, че й завиждат жените, особено някои маниачки от кръга на д-р К. Кръстев, който ме е ругал толкоз много.

Дали този разказ се напечата в «Сила», не мога да си спомня. Помня, че в ръкописа имаше само няколко незначителни поправки с почерка на Вазов. Отбелязвам това, за да опровергая едно нелепо твърдение от онова време, че работите на Евгения Марс били писани от Вазов.

Запомнил съм добре и друго посещение в дома на Вазов, в кабинета му. Отидох без покана, но бях приет много радушно. Сварих поета, че поправя свои стари работи.

— Как е татко ви? (Това беше обичайният му въпрос при всяка среща.) Добре, че дойдохте. При мене беше оня ден младият критик Васил Пундев, ваш приятел. Казах нему, ще кажа и вам като на млад критик и мой доброжелател: ако след смъртта ми някой си позволи да съкращава или променя било стиховете ми, било прозата ми, моля ви, протестирайте най-енергически. Мисълта за това кощунство често ме тревожи. Предпочитам в гроба ми да ровят, костите ми да разхвърлят, но произведенията ми да не закачат. Сега, като изправям някои свои работи, виждам колко е трудна тази работа. Съкратя или променя нещо и само след няколко реда осъзная, че не може така — че съм направил грешка. А щом авторът прави грешки, колко по-голяма е вероятността друг да осакати едно чуждо произведение.

Повод за тази тревога на поета беше някакво своеволие на негово стихотворение , но кой беше си позволил това своеволие и кое беше това стихотворение, не съм запомнил. Струва ми се, че се касаеше за съкращаване на едно от неговите по-раншни стихотворения при вмъкването му в някакъв календар.

Прецених случая като удобен за няколко въпроса във връзка с творческия процес на Вазов.

Позволете, господин Вазов, да ви запитам: като поправяте така своите произведения, сега ли обмисляте поправките, или вече сте ги обмисляли и само ги внасяте?

— Когато поправям разкази, внасям и поправки, обмислени по-рано. Но когато поправям стихотворения, всичко е рожба на момента. Почти никога не съм обмислял предварително какво и как ще поправям. Причината е може би тази, че своите стихотворения не помня. Преди много години на една приятелска вечер С. С. Бобчев ме замоли да кажа някое стихотворение за удоволствие на гостите. Отказах.

— Това намирам напълно правилно, господин Вазов. Поетът не трябва да помни своите стихотворения, защото при писането на нови стихове ще му се натрапват изрази, епитети, рими и други елементи от старите и новосъздадените няма да бъдат напълно нови.

— Тъй жа кажа и яс. Поетът не бива да помни и чужди стихотворения, защото, както се изразихте вие, и от тях може да му се натрапи нещо чуждо.

— Позволете ми и друг въпрос, господин Вазов. Когато съчинявате своите работи, чувате ли нещо в себе си?

Той ме погледна учуден:

— Какво да чувам?

— Например гласа на героите, които се разговарят.

— Въпросът ви е интересен. Чувам всичко, каквото говорят героите ми, и всеки си има свой глас.

Вазов помисли малко и рече:

— За тази страна на моето творчество не съм мислил никога. Благодаря, че ми обръщате внимание. Въпросът ви е наистина интересен. Сега виждам, че когато поетът твори, с него стават и неща, които той не съзнава.

— Ами друго, господин Вазов! Казахте, че героите си имат свои гласове. Бихте ли могли да кажете дали тия гласове са гласовете на някои от познатите вам лица, или са недействителни?

Вазов ме погледна още по-учудено:

— И за това не съм мислил досега, но що се отнася до по-раншните ми работи в проза, мога да ви отговоря напълно определено: гласовете на героите ми в тях са били винаги гласове на действителни лица, които съм наблюдавал още в детска и юношеска възраст, например гласа на Мунчо. В по-късните ми работи някои от героите говореха вече с гласове наистина свои, но недействителни, защото са рожба на въображение. Те са сборни типове, съставени от черти, наблюдавани при различни лица в самия живот.

— А когато сте съчинявали своите стихотворни работи, например тия в «Епопея на забравените» — тогава какво сте чували в себе си?

— Мога да ви отговоря още по-определено: своя глас! Дори и там, гдето не говоря аз, а говори този или онзи от героите ми, например в «Кочо», вашето любимо стихотворение. Гласът на вашия Кочо ми е звучал като моя собствен глас, но, разбира се, по-другояче: както звучи той, когато декламирам.

— А в «Грамада»?

— Там не! Там гласовете на героите ми са звучали иначе, като чужди гласове, не като моя глас. Моят глас ми е звучал само там, гдето говоря аз като автор на поемата.

Вазов помълча и запита:

— Но обяснете какъв смисъл имат всичките тия въпроси, каквито никой не ми е задавал досега?

— Ще обясня, господин Вазов, моля само да ми позволите още един въпрос. Той е следният: когато сте съчинявали своите работи, в проза или в стихове, дали създаването им е било придружено повече от вътрешно чуване, или от вътрешно виждане?

— Сега като че ли започвам да разбирам смисъла на вашите въпроси. При разказите и романите създаването им е било придружено повече от виждане, отколкото от чуване, но в стихотворните ми работи, поне в «Епопея на забравените», повече от чуване, отколкото от виждане.

— Това иде да покаже — обясних аз, — че вие сте еднакво надарен и за белетристика, и за поезия, защото творчеството на белетриста черпи сили главно от зрителния сетивен опит, а творчеството на поета главно от слуховия сетивен опит на човека. Вярвам, ще се съгласите, че като изключим ония ваши поеми като «Грамада», които се родеят с белетристиката, другите ви стихотворни работи, било епични, било лирични, са преди всичко преображения на слухов сетивен опит в музикални стихии, ритмично и римично организирани, че после преображения на зрителен сетивен опит в поетически видения!

Вазов се замисли:

— Може би вие сте прав. И творчеството си има своите закони и нищо на тоя свят не е произволно. Тия интересни неща — сигурно ги знаете от своите професори в Германия. Немците имат големи учени и поети. Съжалявам, че не можах да науча добре немски, за да ги чета в оригинал, както чета френските автори.

С това разговорът ни бе приключен и аз станах да си вървя. 

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ