РОД, БАЩА И МАЙКA

Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука. На стари години се покалугерил в Сопотския манастир «Св. Спас», под името Козма.

Дядо ми (на баща ми баща му) се казвал Иван Вазът. Тъй го наричали, защото бил уж много красноречив: при посрещане на турски паши и аги (първенци) него туряли, да ги приветствува. Турски «ваз идерим» ще рече: говоря красноречиво, беседвам. После в Сопот на подбив го наричали Айвазът. Тъй викаха понякога и баща ми, «Минчо Айвазът». Но сам баща ми се пишеше вече Минчо Вазов. В търговската си кореспонденция се подписваше: «братя Вазоолар». В бащиния ми род имало и някакъв свещеник, но какъв ми се е падал, не знам.

Дядо ми, Иван Вазът, бил средна ръка търговец. Него не помня, защото умрял много млад, на 30־годишна възраст, от «тежка болест» (тифус) в Сопот и оставил млада жена, моята баба Ана, която управлявала търговията и имотите му и от- хранила двата си сина, Минчо (по-стария) и Кирко. Дъщери нямала.

Баба си Ана помня много добре. И днес е жива пред очите ми. Беше хубава жена, имаше длъгнесто лице, сиви очи, бяло лице, орлов нос. Сухичка беше, със среден ръст. Имаше някакъв аристократизъм в лицето й, какъвто няма у нас. Беше енергична, трудолюбива, спретната, чистофайница, пестелива, разумна и високоморална, ако и безграмотна жена — с една дума, имаше всички добри качества на българската домакиня. Беше строга, но любяща. Мене особено много ме галеше, като първенец, държеше ме като в книга увит, а и аз много я обичах.

Тя се помина на 75—80-годишна възраст (ние сме дълговеки хора) във време на руската война, и тя от тежка болест (тифус). По туй време турците бяха отвлекли и затворили много бежанки сопотненки в молдавския манастир при Станимака, да нямат достъп до тях «европейците» (Скайлер, МакГахан и др.). С баба ми беше интернирана и майка ми. Баба ми Ана имаше сестра, баба Пелагия (госпожа Пелагия), игуменка на Сопотския женски манастир. Мисля, че беше по-млада от баба Ана.

Баща ми, Минчо, когото турците убиха в 1877 г. на 60-годишна възраст, ще се е родил около 1817 г. За жалост, нямам портрет от него. Ще ти го опиша, както го помня. Беше мъж висок, снажен, с широки плещи, но не дебел (брат ми Никола много наумява баща ми. По структура на него прилича Заимов). Имаше малка глава, къс врат (моят е по-дълъг), лице червендалесто (кожата на лицето му посиняваше зиме от студа), коса повече руса, очи сиви, вежди като моите нависнали. На носа имаше грапи (ще е имал шарка на млади години), чело малко, като моето. Мустаци имаше червени, каквито бяха моите, когато бях по-млад, ходеше иначе бръснат. Стрижеше се ниско. Мразеше дългите коси. На такива, с дълги коси казваше «Тутраканец». Караше за това и нас често да се стрижем в едно кафене-берберница. Носеше се винаги изящно, чисто. Беше франт, каквито ние не сме. Той е един от първите, които заносиха в Сопот «френски дрехи» (пращаше му ги брат му от Румъния): риза, яка, жилетка, панталони, сетре, сукнено палто. Зиме носеше кожуси с лисичи кожи. Обут беше с открити кундури, тъй че чорапите се виждаха. На показалеца на дясната ръка имаше златен пръстен със зелен камък. Държеше винаги броеници. Бастун не. Но за туй пък чибукът не падаше от хубавите му, бели аристократически ръце. Много пушеше. С тоя чибук ни биеше понякога. Понеже имаше много добри очи, очила не носеше.

Чорбаджи Марко Иванов в «Под игото» е точно копиран от баща ми.

По темперамент беше много серт, сприхав. Лесно пламваше, но не обичаше много да говори, беше мълчалив, предпочиташе повече да слуша. Шеги не търпеше. Рядко се смееше. Пазеше достолепието си. Нас, децата, държеше в строга дисциплина. Пред него стояхме винаги с почитание. Но иначе беше много добър баща и любящ съпруг. Обядвахме на софрата наедно насядали всички наоколо. Преди да захванем да ядем, баща ми, който беше много религиозен, четеше «Ядят убозiи» (аз го разбирах «Дядо Бози»). Пиеше малко: една ракийка пред обяд, и едно винце на обяд и вечеря. Много трезвен беше. Вечер никога не си лягаше, преди да вземе светчето и да почете с нас пред иконата някоя молитва.

Като характер баща ми беше една рядко благородна личност, неспособна за никаква подлост. Протестираше против неправди и с това си създаваше тайни и явни врагове. Но именно за туй народът много го уважаваше и се отнасяше към него даже по някои интимни семейни въпроси. Помня, че една жена беше избягала един ден от мъжа си и бяха я довели при баща ми да я съди и да я кандърдиса да се върне.

—  Що остави мъжа си, мари?

—  Не ми ляга по корема (т. е. не ми е по сърце).

Баща ми се разсмя.

Но и първенците, които познаваха безусловната му честност, се допитваха до чорбаджи Минча в много случаи и постоянно го избираха за училищен настоятел. Повечето даскали той изнамираше и викаше, за туй и те уважаваха «бая» Минча, ако и сам той да не беше много образован. Вероятно беше се учил у даскала Ивана Гърбата. Пишеше с черковни букви и се подписваше «Ивачо» (без н), но това не му пречеше да води обширна кореспонденция с Букурещ. Понеже ходеше често в Румъния при брата си, трябва да е знаел малко влашки. Говоримия турски език във всеки случай той знаеше хубаво, ако и да нямаше връзки с Цариград, като калоферци, а работеше повече с Румъния. Помня, че често употребяваше думата «ефендъм».

Да чете много не обичаше. Предпочиташе да му четат. Най-много се интересуваше за политика и история и с особено удоволствие слушаше да му се говори за Русия и нейното величие. Вечер караше често децата да пеят бунтовнишки песни, и аз съм му пял: «Къде си, вярна, ти любов народна», «Вятър ечи, Балкан стене», «Поискал гордий Никифор» и пр.

По професия търговец, баща ми имаше бакалница в Сопот, но беше и комисионер на търговци в Букурещ и като такъв имаше и кантора (викаше я «писарница») с маси, столове, етажерки, тефтери, които чичо ми Кирко беше донесъл от Румъния. Изпращаше във Влашко през Свищов денкове с аби, гайтани, мешини от Карлово, чували с оризища. Често ходеше в Хасковско за първокачествени тютюни. Обикаляше и Плевенско за вълна («юлма»). Беше въобще много предприемчив. Когато отиваше по търговия, облачаше се бан-башка: с някаква бяла военна шаячна дреха, закопчена с жълти пиринчени копчета, с калъчка и с фес. Тая униформа носеше до 1867 г., когато го хванаха във Видин, че имал погрешено тескере, та го влачиха по Плевен, Русчук и Никопол. Щяха да го обесят, ако да не беше станало цялото село даваджия за него. Освободиха го в Пловдив.

Преди да стане баща ми търговец, когато дядо ми умрял, баба ми го дала чирак при един френк-терзия и едва след 1—2 години го взела в дюкяна си и му поверила имотите си (Кирко бил отишел много малък в Румъния).

Ето защо баща ми, когато децата се умножиха (майка ми на година и половина, две раждаше), повечето ни горни дрехи той шиеше, когато беше свободен. Беше трудолюбив и пестелив.

За жалост, благодарение на своята необщителност и не по-малко на своята голяма честност, баща ми имаше често неуспехи в търговските си предприятия. Своите несполуки той не поверяваше обаче никому в къщи, даже и на майка ми, от която искаше да бъде само къщовница. Тя беше наистина образцова домакиня. За нещастията му узнавахме по околен път и когато идваше навъсен в къщи. Той два пъти пропада и пак се продига. Изпърво имаше склад с аби, гайтани и други стоки в Букурещ, управлявани от брата му Кирко. Запаля се Букурещ, и всичко изгаря. Баща ми загуби много (може би до 100 хиляди гроша), но запази достолепието си и продължи търговията си. Втори път баща ми беше станал поръчител за 20 хиляди гроша на моя кръстник (викаха го Сомът) пред братя Гешови в Пловдив. Сомов фалира, и баща ми заплати 20-те хиляди гроша на бащата на Ив. Стеф. Гешов. Когато ги наброи (200 лири) накуп в кантората си, за да ги изпрати в Пловдив, повика ме и ми каза: «Иванчо, виж тия 200 лири ги губя днес, защото станах кефилин на кръстника ти. Това да ти бъде урок. Никога да не ставаш кефилин.» Аз бях малък още, но помня много добре думите му. Баща ми имаше и чифлик в с. Дудуне, но и от него имаше само загуби. И при всичко това той не се обезсърчаваше и намираше, че няма нищо по-благородно и по-хубаво от търговията. И за това настоятелно искаше и мене да направи търговец. Когато пораснах и начнах около 1864 г. да пиша стихове, майка ми тайно ме насърчаваше, а той решително беше против. «Какво се залисваш, казваше той, с ненужни работи. Тая работа няма да те храни.»

Майка ми, Съба, беше от поп Аврамовия род в Сопот.. За поп Аврама (казвали го и даскал поп Аврам), дядо на майка ми, има предание, че бил дошъл преди 200 години от село Сопот в Ловчанско, построил си къща на големия хълм, на север от градеца (Трапето), който бил покрит с непроходима гора. И тъй се заселил сегашният Сопот, наречен турски Акче-Клисе, по бялата черква на Трапето, от която стърчат сега само развалини! (Бяла черква в «Под игото» е превод на турското име.) Баба ми по майка, баба хаджи Въла, беше ниска, дебела, черноока, много умна и извънредно милостива. Всеки по-голям празник събираше сиромасите (особено по-бедните роднини) и ги гощаваше с всякакъв вид солена риба, която се получаваше от Свищов. Баба Въла беше много набожна жена.

Мъж й, дядо ми по майка, важен чорбаджия, се казваше хаджи Никола. Той беше пълен, едър човек, исполин. По едно време отиде в Молдова, захвана търговия с колониални стоки и там се и помина.

Баба ми Въла освен майка ми имаше и други деца: Арсений (умря като калугер в Сопот), Михаил (беше търговец във Влашко), Иван, най-младият (умря търговец в Сопот), Георги (умря в Пловдив в 1892 г.), Минчо, най-старият (падна убит от разбойници при Сопот), и Пенка, едничката сестра на майка ми. Тя умря млада, нещастна. Мъж й, Нечо Петров, брат на чорбаджи Кирка Петров, беше лош пияница. Майка ми Съба беше подир Георгия. Дядо ми хаджи Никола имаше един брат Методий, игумен на Сопотския манастир. Помня го. Беше един величествен, но весел и шеговит старец.

Понеже къщата на х. Никола била съседна с нашата (сега само дворищата им стоят), баща ми и майка ми често се виждали и рано се залюбили. Майка ми като мома била много хубава. По темперамент — обратното на баща ми: весела, общителна, примирителна, ученолюбива. Нейният учител бил брат й Георги, който по едно време се прибрал от Влашко и отворил частно смесено училище в Сопот, Тоя ми чичо беше образован човек, знаеше прекрасно елински и французки. (Вероятно ще се е учил в Букурещ.) След учителствуването си в Сопот беше отишъл във Влашко и там беше станал секретар на един голям гръцки търговец, Теологу. След това захвана в Бакъу самостоятелна работа (търговия еn gros с платна, колониални стоки и пр.), а подир Освобождението се прибра в Пловдив и тук живееше с нас. Той беше се оженил за румънка и имаше син от нея, но тя и синът мразеха България и не искаха да се приберат при него, за това той ги остави в Бакъу, а с парите си купи две къщи в Пловдив, гдето и умря. Това беше първият и единственият учител на майка ми, но с четене тя и до последните си години гледаше да се самообразова.

Майка ми била едва на 15—16 г., когато се омъжила. Но когато да се венчават, свещеникът ни в Сопот намерил, че баща ми и майка ми имат някакво родство и за това им отказал. Тогава със съгласието на родителите отиват в Калофер. Сватбарското шествие от Сопот до Калофер било извънредно весело и тържествено. Имало около 100 души конници и коля. Младата двойка се прибира след това в Сопот и сега се начева един напълно щастлив и благословен от бога живот.

Двете несходни в толкова отношения натури се допълнят. Помня, че най-голяма хармония имаше между тях благодарение особено на примирителността и добродушието на майка ми. Тя никога не се сърдеше и не униваше и винаги беше готова на отстъпки, само да има сговор и любов. Един-два часа преди смъртта си тя ми каза: «Досега сте се обичали. Да няма и занапред раздори между вас.»

И весела беше майка ми, и общителна. Обичаше визити, разговори и шеговита беше. Тя даваше тон на жените, като се съберяха. Разказваше весели анекдоти. Имаше здрав хумор. И аз съм наследил нещо от нейния безобиден хумор.

Баща ми я обичаше не само защото беше хубава, а и защото намираше очевидно в нея много нещо, каквото нему липсваше. Например той, мълчаливият, обичаше нейната приказливост и веселост. Майка ми беше между друго и много песнопойка. Когато имахме в празнични дни гости на вечеря (роднински семейства), той винаги молеше майка ми след песните на децата и тя да попее. Например «Отгде да начена, ах любезна моя» или други някои от Славейковите (доста crues, преведени от гръцки) или от песнопойката на Зафирова.

Своята нежност към жена си баща ми проявяваше често в това, че й носеше армагани, разни платове от панаирите (па и чичо ми пращаше платове от Букурещ). Той знаеше, че майка ми обича да се облича модно (тя носеше дуале, фесче гръцко, ален джамфес, в празници два низа жълтици, които турците й взеха, когато бягаше), и нищо не й отказваше за тоалета й.

Казал би човек, че като не много високообразован и нямащ много голям интерес за литературата, баща ми не ще да е бил възхитен от жаждата на майка ми за знания. А то съвсем не.

Майка ми беше именно напълно свободна да се занимава, колкото обича, с четене, щом има време.

Помня много добре, че в тяхната дълга соба (бяхме съседи) се събираха често нейни приятелки и роднини, на които тя четеше при всеобщо внимание «Памела оженена» или «Синтип философ». Четеше им и «Бертолда» при всеобщ хохот. Четеше им и «Михал». Помня как се кискаха. После захващаха да пеят по Зафировата песнопойка.

Благодарение на майка ми и аз обикнах четенето.

Помня, че седнали до прозореца в нашата къща, тя ми четеше Александрията или Телемаха (един лош полусръбски превод). И аз с голямо внимание слушах и се упойвах. Навремени, за да се посмеем и за почивка, ми препрочиташе Бертолда. Особено се любувахме на грубоватите фигурки в книжката. Тогава ще съм бил на 10—12-годишна възраст, а може би и по-малък.

Бракът на майка ми беше благословен с многобройна челяд. Първото й дете бях аз. Роден съм на 27 юни 1850 г. След мене дойдоха Никола, Кирко, Анка, Георги, Вълка, Владимир, Михаил и Борис (най-малкият).

След Бориса майка ми имаше момченце, Петър, което умря наскоро. По време на бягството в турско-руската война била трудна и пометнала в Балкана. При всичко че беше раждала 11 пъти, майка ми беше иначе много яка жена. Още 2—3 години преди смъртта си тя управляваше сама къщата с помощта само на една слугиня. Понякога готвеше и переше сама. Викаше обаче често и жени отвън, да й чистят. Но от войната насам се поболя и много боледува. При всичко това още няколко месеца преди да изгасне, ми плетеше чорапи, да не изстина.

Отиде си тя като добра християнка, дълбоко набожна, като винаги — поради което усърдно четеше евангелието.

ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ

 Баща ми ме заведе в основното или взаимното училище, както го наричаха тогава, на 7-годишна възраст. Напълниха ми торбичката с хляб и маслини и — хайде на школата,която стоеше на един хълм, на север от Сопот. (Сега само основите и се виждат. Развалиха я турците.)

Отделенията се помещаваха в долния етаж на училището.

Кой ми беше първият учител, не помня добре. Мисля, че беше даскал Атанас.

Буквите научих чрез писане на пясък. След това минах на полукръзите, гдето с показалец ме учеха на срички. Бях много прилежен. Немирни и неприлежни ученици наказваха с пръчка по ръце и крака. Имаше и фалага. Но мене рядко са ме били за немирно поведение.

Добрите ученици награждаваха с «вулини» (малки четвъртити късчета хартия с училищния печат, в средата на който имаше петел). На вулините имаше написано с червени букви: «Награда на прилежанието». С тоя вулини можеше да се откупуваме. Определяха ни по 10—20 вулини, според прегрешението.

Учехме «Първоначално познание», разни протестантски брошурки («Бедният Йосиф»), после ни дадоха да учим «Черноносяща госпожа», разказ, преведен от учителя Йордан Ненов.

Действието ставаше негде в Швейцария. На някоя госпожа, облечена в черно, някакви войници във време на някаква война открадват детето, после го намират и пр. Повече не помня. Дълго време мислехме, че черноносещата госпожа е някаква калугерица, а тя ще да е била някоя Dame  en deuil или Dame in Trauer. Печатът на книгата беше много лош. Шрифтът нечетлив.

Всеки ден, в края на уроците, пред и след обяд, пеехме песни, съчинени от Йоакима Груева. Учеха ни да пеем и турски песни, в чест на султана: «Нишани нур Абдул Джихан» и др., съчинени също от Груева. Тия песни (турските) бяха назначени да се пеят при изпитите, когато присъствуваше и представител на турската власт, или пък във време на «дунанми», илюминации за деня на султана, когато осветляваха мегдана с катранени тулуми и се събираха ученици, да прославят турския цар. Но пеехме и «Поискал гордий Никифор» от Найден Герова.

Животът ни в училището беше своеобразен. Лете се пръскахме из двора (едни стари гробища), гдето играехме и лучехме с камъни гробовете и често ги сваляхме. Зимно време цял ден прекарвахме в училището, което беше високо, с много каменни стъпала. По обяд, сред задушливата атмосфера, всички насядвахме покрай стената на дъсчения под (ако и да имаше чинове), изваждахме провизиите из торбите си (маслини, чубрика, лук, пипер, сирене, хляб) и почвахме да обядваме, всеки за себе си, но понякога си и разменяхме.

Зиме училищната стая се палеше с големи кюмбета. Дървата бяха евтини. Купуваше ги епитропът, та нямаше нужда пие да носим от къщи. Хартия, писалки и др. купувахме от дюкяните, а учебниците учителите донасяха от Пловдив.

В празнични и свободни от уроци топли дни прекарвахме повече по кърищата, в разходки около манастира (какви романтични места има там!), катерехме се по планината и по скалите, вслушвахме се в гърмежа на водопадите и се къпехме в студените, почти ледени вирове под тях.

Понеже нямаше никакви турци освен 2—3 заптиета (пандурите бяха българи), не се и бояхме да се скитаме из околността.

От учителите си във взаимното училище помня следните:

1. Д а с к а л  А т а н а с, карловец, млад човек. Правеше ми впечатление със своите много пожълтели от тютюн пръсти, които силно миришеха, когато ми показваше слоговете или когато пишех краснописание. Той беше хубавец, висок, белолик, черноок, с черни мустаци без брада (тогава никой не носеше брада, бради хванаха да носят, когато дойдоха русите). Облечен беше във френски дрехи. Много биеше учениците на фалага. Даскал Атанас открадна една мома в Карлово и напусна училището.

2. Д а с к а л  П а в л и  К о с т о в от Сопот, около 25 годишен, нисък на бой, чер, сух, с жлъчно лице, имаше периоди на лудуване и тогава го запираха. Като му минеше, пак ставаше учител. Един път сред дунанмата, когато с възторг здрависваше султана, заптиета го грабнаха и го заведоха у тях.

Даскал Павли ни учеше на четене и много биеше.

3. Д а с к а л  С т е ф а н   К у ш е в от Клисура имаше червендалесто лице, голям нос, гъгнив глас и извънредно благ характер. И той беше млад. Въобще в Сопот нямаше стари даскали. Даскал Кушев ни учеше предметите за първи и втори клас, турски език и псалтикия, бидейки сам сладкогласен и псалт в черква.

4. Д а с к а л  Н а ч о Т р у в ч е в, също от Клисура, хубавец, голям песнопоец и любимец на жените. Носеше се контешки.

Всички учители в свободните си часове много пиеха, но само в къщи. В училище никога не идваха пияни.

От съучениците си във взаимното училище ни едного не помня.

ПЪРВА ЛЮБОВ

В тая епоха пада едно от най-важните събития в живота ми — първата ми любов.

Влюбих се страстно към 19-та си година в една около 30-годишна красива покръстена еврейка (жена на Васил Кьороолу), със среден ръст, мургаво лице, мечтателен поглед, ориенталски тип  — иначе простичка, необразована жена. Мъж й беше я грабнал в Солун, гдето бил някое време търговец. Говореше завалено български. Любих я около година и половина, без да знае тя. Когато минеше край нас, бивах потресен от силно чувство, цял ден изгубвах апетит и падах в меланхолия. Най-после се срещнах с нея в дома им. Взех едно писмо в ръцете си, за да маскирам истинската цел на посещението си пред домашните й. Тя ме покани в стаята (познаваше ме, защото беше приятелка с майка ми). Прие писмото. Казах й, че е от мъжа й във Влашко, и понеже не беше грамотна по български, помоли ме да й го прочета. Аз тогава с разтреперен глас й казах, че писмото е само един предлог да проникна до нея. Помня, че тя с бохча отиваше на баня. И развълнуван цял, й открих сърцето си, как силно съм я обичал от една година насам и как сега съм щастлив, че мога да й кажа това. Тя няколко време мълча, па ми каза тихо: «Иванчо, като ме обичаш ти — и аз ще те обичам. Но сега нашите са на двора, и аз отивам на баня. Ела довечера да си поприказваме повече». . .

От тоя ден стана прелом в мене. Аз се чувствувах най-блаженият човек на света и животът ми беше една верига от радости.

За жалост, подир една година мъж й я повика във Влашко. Раздялата ни беше раздирателна.

Два месеца след нейното заминаване и аз тръгнах за Румъния, където баща ми ме прати при чича ми, да стана търговец. Тук обаче вече не я видях.

Моята първа любов остави дълбоки следи в юношеското ми творчество. Посветих на любимата си много стихотворения, които, заедно с друга една сбирка стихотворения от друг характер, останаха в Сопот, у дома, и изгоряха при опожаряването на града от башибозуците.

Няколко от тях беше взел да чете Никола Иванов. Той ми ги донесе в Свищов, гдето бях чиновник при генералгубернатора, и аз ги поместих в сбирката си «Майска китка». Ето кои стихотворения тук са посветени на първата ми любов: [...]

Где е моят рай (тук на края издавам наполовина името й, Катерина):

Тоз рай чуден днес при Рина
в’ тоя свят го имам веч.

 
Има и още някои стихотворения, посветени ней, но не помня — именно кои.[...]

Из книгата на проф. ИВАН Д. Шишманов - "ИВАН ВАЗОВ Спомени и документи", 1976 г.

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ