Вестник ,,Пряпорец" /брой 19 от 13. IV. 1910 г./, Екатерина Каравелова

София преди 30 години и днес

Темата е твърде обширна, за да се изчерпи и разгледа всестранно изведнъж. Ще се огранича само в промените, що е претърпял външният изглед на София, и с учащата се младеж в столицата.

Да можеше да се пробуди някой софиянец, заспал вечен сън преди 25—30 години, дълго време щеше да си трие очите, додето се опомни, че се намира в своята старичка, някогашна, дрипава, мръсничка София, додето разпознае между новите заселници своите по-млади, останали живи роднини. Недоумението на такъв възкръснал щеше да расте от час на час, ако стореше труд да се поразходи сред днешна София и се повгледа в новите лица.

Своя своих не познаша.

Старият турски град, седалището на беглербейовците, докато добие изгледа на днешната столица на независимото царство, е претърпял големи промени. Само 4 цифри са достатъчни, за да покажат нагледно неговия бърз растеж.

През 1880 г. застроената площ на София е обемала 2750 декара и според преброяванието на 31. XII. 1880 г. в нея са се числили 20 856 жители; оттогава застроеното пространство се е увеличило на 8960 декара и населението е достигнало до 95 000 жители. Градът разрасна и се простря в разни посоки. Дето днес е съвсем новият гиздав квартал край широкия булевард „Фердинанд“ с английската легация, през 1885— 1886 година още се зеленееха бостаните на дяда Мелетия, софийския владика. Там софиянци ходеха на вечерен хлад за зеленчук и пресни любеници. Тук, до Народното събрание, отдето се почва друг нов квартал все с модерни хубави къщи и спретнати градини, се простираха турски гробища по цялото пространство между цариградското и орханийското шосе. При полагание основите на първите сгради се натъкваха на недоразложени трупове. Наместо старата Ломска улица, крива, тясна, през която почти всеки чужденец трябваше да влезе в София и да получи първите си доста неприятни впечатления за българската столица, днес се шири улицата „Мария Луиза“, все с високи сгради от двете страни, и стопаните, обитателите им често не знаят какви стари, разкривени къщурки стояха на мястото на техните.

В центъра на града, до самата Градска градина, вечерно време столичани се наслаждаваха на оглушителен жабешки концерт. Тая част на градината, дето днес е построено казиното, по онова време бе мегдан, мястото на тогавашните тържествени молебствия; няколко тополи като надгробни мавзолеи се извишаваха към края, дето е издигната къщата на покойния Д. Марков с магазина на Цветков отдолу; на нейно място тогава стърчеше едно вехто двуетажно здание, в което се помещаваше Министерството на правосъдието; турска чешма шуртеше в стените на самата сграда; в каменното корито пред нея идеха на водопой не само едър добитък, но и гостите от всички съседни дворове, дори отвъд мегдана.

Съдбините народни се решаваха в дървената сграда на Народното събрание — което отсетне изгоря, — приблизително на мястото на гимнастическия салон при I девическа гимназия. Княз Александър имаше за жилище тъй наречения малък дворец, къщата на генерал Паренсов, без двуетажната пристройка на днешното Министерство на вътрешните работи, докато се ремонтира старият турски конак. В едно от подземията му Левски си е разбил главата, преди да го откарат полумъртъв на бесило.

С разнесените пари за вечни поправки на тоя конак можеше да се направи съвършено нов, великолепен дворец. В случая бе забравена народната поговорка: „Вехто кърпи, хаби конци.“ Софийските улици, криви, тесни, с провалени калдъръми се осветляват божем с газ: тук-там стърчеше по един разкривен фенер, хвърляйки мъжделива светлина току край него, а помежду и навред цареше зловещ мрак. Между днешния градски съвет и къщата на Орошакова, на чиито места стояха прихлупените ниски къщици на покойните К. Стоилов и Т. Георгиев, след дъжд се образуваше непроходима река, тъй че да се иде на сегашния площад „Славейков“ — тогава кафене-баши, трябваше да има човек венецианска гондола или просто да обиколи през 3—4 улици.

Разходката до Подуяне за събора в петък през великденската седмица се смяташе за излет вън от града. Новият квартал с Военното училище ни съедини със селото. Борисовата градина преди 25 години се простираше от реката едвам до павилиона на градината и тогава нямаше де да застане човек под сянка. От Орлов и Лъвов мост нямаше и помен. По онова време София опасваше мъртво и голо поле с тръни и бодили. Зелен оазис бе само Куру баглар. Руският паметник по пътя за Княжево също бе вън от чертата на града; днес той влиза вътре, и къщи и къщурки се простират покрай шосето до самото Княжево — предишно Балъйефенди. Куру баглар, Ючбунар, Конювица, всички днешни окръжни и не-окръжни булеварди и маса нови улици са застроени все в по-ново време. Само исполинска Витоша неизменно издига величаво чело над София и неизменно мени загадъчен образ: ту виолетови, ту черни сенки като призраци на изчезнали великани пълзят па нейните широки гърди; ту кървави, ту розови зари руменеят по тях. И всякога прекрасна, тя навява покой и ведрина на смутения от злободневни тревоги дух. Новото време като по-естетично и нея разхубави: голи сипеи се облякоха с къдрави шубрачки, на място се запази гора, като хубавата борова горичка над Княжево. До неотколе разходка до Княжево бе достъпна само за добрите пешаци и за по-заможните хора; да отидеш дотам и да се върнеш струваше от 8—12 лева нагоре, според времето и престояванието; сега отивание и връщание с трамвай, I класа струва 60 стотинки. До неотколе София бе изолирана от външния и от своя свят. Съобщенията със Северна и Южна България ставаха с кола и оттам с парахода до Русе. Някои с удоволствие си спомнят за хубавите местности от Фердинанд — старото Кутловица — до Петрохан, за пренощуванието в Клисура, дето пътниците гощаваха с пъстърва и малиново вино. Също пътуванието оттук до Пловдив траеше два дни с кола. Днес София е свързана с мрежа железници в разни посоки и дето се губеха дни, днес се отива за десетина часа и по-малко.

Къщите и вътрешната им наредба също претърпяха големи промени към по-добро. През 80-те години големи помещения с отделни стаи за гостна, трапезария, кабинет, отделни спални за невръстните членове на семейството бяха достъпни само за честити единици. Например товарищ министра на финансите, пресимпатичният г. Рогге, който живееше в скромната къщица на Стоилова, имаше на разположение три малки стаи, а той бе женен и имаше малки деца. Двете стаички им служеха за спални, едната за гостна и за трапезария, и за кабинет, и за всекидневна, а кога канеха гости на обяд, трапеза се слагаше на пруста. Всичката им мобилировка за гостната и пруста се състоеше от три маси и дванайсет стола и миндер покрай едната стена в гостната стая. Днес едно еснафско момиче, преди да встъпи в брак, ламти да има салон с меки мобили, пиано, трапезария, с буфетите му, специалните маси, столове, сервизи, такъми и пр. — неща, за които в наше време младите домакинства можеха само да мечтаят. Изтънчени станахме и в облеклото. На бал, на концерти, в театър, като се напременим, можем се прода за родени в свила да ходим. Мъжете знаят колко им струва тоя наш салтанат и каяфет. Те имат думата за това.

Подобрението на жилищата, храната, облеклото благотворно се е отразило на по-младите поколения, физически те са по-хубави от поколението, към което аз принадлежа. Ние се наслаждаваме на благата на новото време: електрическо осветление, водопроводи, канализация, трамваи, всевъзможни достъпни за мнозинството забавления — Народен театър, Модерен театър, библиотека, опера и пр. Отскоро в София има! и автомобили, що префучават със светкавична бързина като хали сред облаци прах.

Истина, през тоя тридесетгодишен период ние сме направили неимоворен напредък и успех в много отношения; надминали сме някои наши съседи, които са заживели свободно с половин век по-рано от нас, придобили сме лустро, здраве му речи. Надали вътрешният ни мир, душевното ни съдържание върви на равна нога с него.

II

Колкото странно и невероятно да звучи това запитвание, заслужава да се поспрем на него. В 80-те години хора с висше образование се брояха на пръсти. И със завършено средно не бяха много и те минаваха за учени. Тогава в София имаше две гимназии, една за момичета — петокласна, и една за момчета — 6-класна; курсът лека-полека се закръгли в 7-класен; числото ученици в тях: 111 момчета и 41 момичета, заедно с онова на учениците от основните училища: 380 момчета и 160 момичета, дава цифрата 692. Днес напреднала София има университет, 5 гимназии, 13 прогимназии, 20 основни училища и др. стопански професионални училища и числото на учащата се младеж през 1908—1909 г. достигна до 19 484, от които 11 223 момчета и 8261 момичета (от тях имаме студенти 1188, студентки 209, гимназисти 3905, гимназистки 2630).

В първите гимназии на България изобщо мнозинството преподаватели бяха със средно образование; днешните са с висше. Учениците от 80-те години нямаха учебниците, пособията на днешните, затова трябваше внимателно да слушат преподаванието, да държат записки и по тях да готвят уроците си; нямаха те за всеки предмет по избор учебници, ни химически уреди, ни физически кабинети. Тогавашните ученици държаха матура по всички предмети, и то не само по курса на последната година и без да се гледа, че през годината някой бил получавал шестици. Днес матурата се е обърнала на пародия: издържиш ли писмения си изпит за петица, освободен си от устния.

На училищата и деца, и родители гледаха като на светилище и учителите бяха първите граждани и възпитатели не само на децата, но и на родителите; тям от всички се отдаваше заслужената почит. Днес връзките между родители и учители, между ученици и учители са разслабени, да не кажем изчезнали. Дух на отрицание, на разрушение пламти в оние гърди, в които ние жадно очаквахме да се разгори искра на строителството. Във въздуха се носи отровно веение на откъсвание от все и вся и на служение на собственото „аз“, на минутните му прищевки и настроения. И ние престъпно мижим пред загрижеността на свестните граждани пред онова, що ни готви тоя тлетворен лъх... може би в недалечно бъдеще, ако и предвестниците да са налице.

Нашите бащи и майки, необразовани, безхитростни жени и добри стопанки, не знаеха приказката за индивидуален живот, за права, за самостоятелност; обаче те съвестно изпълняваха своя дълг спрямо децата, като им предаваха несложния кодекс на стария български морал: да се пазят от „грях“ пред Бога и от „срам“ пред хората. На тоя „страх“ пред Бога и „срам“ пред хората се възпитаваха редица бележити ратници в нашата история; техните имена, техният живот, изпълнен със самоотречения, са незнайни и непонятни за чедата на това време.

Майките на тие чада са неповинни в техните прегрешения; те са болшинството образовани, свършили често гимназия, някои даже имат висше образование и каквито слабости да имат, и каквито пленителни и необятни небосклони да мамят погледите им, не те пряко насаждат оня дух на отрицание, който е отличителна черта на тие съвременни деца. Коя майка желае детето да й обръща гръб? Тоя дух датира не от вчера и оня ден. Купен от нихилистите в Русия, той се прояви в първите години от нашето съществувание като свободно Княжество, и то пак като детинска, лудешка бравада против Русия, и послужи през [18] 84— [ 18j 85 година за размяна на неприятни ноти между освободителите и освободените. Никой на времето не отдаде надлежната преценка, нито можеше някой да предвиди последствията.

И незабелязано, наред със стария български морал, отначало крадешком изникна новият български морал, застрашителен по това, че лови най-лесно млади, непокварени души, за които реалният живот са техните блянове и които зад красивите фрази не виждат скритата отрова. Малките птички падат жертва сковани, омаяни от погледа на кораловите змии. Българановците се препоръчват за носители и проповедници на последната дума по всичко. От стария разнообразен пазар те дърпат стока, тям потребна, и парадират с големи имена, за да прикрият нравственото си убожество. Те образуват хайка против установения строй; всичко старо за тях е застояло, тинясало блато; грях, срам, традиции, авторитети, власт, отечество, Бог — безумни предразсъдъци. — Англия е за окайвание! Нийде не скъпят традиции и форми като там!

Главоломно трябва да се прескача през всичко, що спъва тъй наречената тяхна индивидуална самостойност, за да получи единственото скъпоценно тяхно „аз“, което трябва да се смята нещо като център на вселената, пълно всестранно развитие. Трябва да се премахнат всички омразни пречки, за каквито естествено се явяват задълженията спрямо родителите в детинство, а семейството, обществото, държавата — отпосле. Задълженията обаче на всички спрямо тяхното българановско величие си остават в сила: родителите им по старому трябва да се грижат за удовлетворението на всичките им нужди и висши потребности, да харчат — имат, нямат — средства за първоначалното им, средно и висше образование; държавата трябва да им осигури мир и безопасност (без войска) и охолен живот: щом излязат от училището, по възможност да им се даде по-висока служба, с по-голямо възнаграждение и с по-малко работа, защото чедата на новото време страдат от големи анемии и преумора. И числото на нравствени божеци, на паразити расте между интелигенцията в нашата хубава родина. Повалили в прах стари нравствени устои, несъздали нови, тие нещастници наместо в по-висши да литнат, често падат наземи, в калта.

В последно време пресата често хроникира самоубийства на ученици от III и IV клас. На тие деца кога успя животът толкова да дотегне? Безволни за живот, как намират воля да посегнат на него? Това явление трябва да ни стресне.

От някое време насам се говори за преумора на учениците. Като теглим паралел между учениците от 80-те години и техните другари от ново време, между условията на учението и живота на едните и другите, за да бъдем справедливи, днешните трябва да признаем за безделници. И ако днешните се чувствуват или наричат преуморени, то не е от чрезмерен труд и занятия за и в училището, а от изразходвание сили и енергия вън от него, от скитание, от злоупотребление с даваната тям свобода, която се изражда в слободия. Днешните ученици нямат обич към училище, привързаност към преподаватели, добросъвестност към занятия, с каквито се отличават техните другари от 80-те години, нито се мъчат да спазват известни приличия.

Младостта трябва да се опомни и съзнае, че всеки човек като член на семейство, на общество, на държава има не само права, но и задължения, че неговият живот и дейност се движат в рамките на закони, писани и неписани, еднакво задължителни за всички. В Англия, страната, от която се черпят образци за парламентарно управление, основният закон — конституцията — не е писан, обаче задължителен е и свято се пази по традиция от всички. Вярвайки непоколебимо в българския здрав разум и трезвост, не допускам никога българановският морал да вземе връх над стария български морал. Врата адови не одолеятся!

Нашият народ много е прекарал, накрая той ще съумее да прецени и избере трезвото, трайното пред безсмисленото злободневно, здравото пред болното, човечното за цял свят пред дивотиите на разни нравствени и изродени безотечественици.

Нека без отчаяние и униние срещаме и изпращаме всички диви, с нищо неоправдани безсмислени явления в нашия живот, но да вземем своевременно мерки за тяхното канализиране. Към младежта ние, старите, можем един позив да отправим: живейте, работете, вървете напред, дето ви тласкат младежки жар и пориви, но не заглушавайте в себе си гласа на разума и съвестта, вековния итог на преживели преди вас родни поколения, не забравяйте от време на време да се озъртате назад към живите родители или роднини, на които дължите охолната си младост и очистения от много тръне и бодили път. Имайте спрямо тях ако не благодарност и гореща обич, поне една привидна почит. Тям малко трябва, а вам и кога всичко се дава — пак нищо не постига. Имайте пред очи едно, че които между вас сеят крамоли и раздори, ще жънат бури, чиито удари обаче най-много връз, вашите глави ще паднат.