Бай Ганю и авторът му

(Из "Като антична трагедия - съдбата на Екатерина Каравелова..."

Ние нямаме още култ даже към мъртвите, за култ към живи и реч не може да става.

На 10 май 1917 година, по случай 20-годишнината от трагичната смърт на Алеко Константинов на гроба му се отслужи панихида — един повече от скромен помен, на който благоговейно се отзоваха неколцина негови приятели, почитатели и купчина ученици, членове на туристическото дружество.

Цели 20 години откак на 11 май 1897 година вечерта в столицата се разнесе потреслата вест: „Алеко смъртно ранен“, „Алеко издъхна“... Във въртежа на преживените събития нека съживим паметта на тогози, който за пръв път показа силата на българското художествено слово, разсмя навремето цяла България, а сетне за един миг я разплака с безвременната си смърт.

Портретът, що имаме от Алеко, дава очертанията на неговия образ, но не може да предаде женствената бледност на лицето му, ясния поглед на сините му очи, едвам съгледаната весела наглед усмивка на енергично прибраните му устни. А тези характерни на Алековия образ черти са характерни за неговите произведения, на неговото слово. Като погледа му е ясно това слово, като прибраните му устни — енергично в своя израз, а бледността на лика му е отпечат на скръбния дял на дейци посред едно общество като нашето, в страна като нашата „простичка и бедничка, хитричка и умничка, набожна и безбожна, и измъчена, изплашена, но и храбра България“.

Алеко Константинов — наред с хубавите преводи, с духовитите подлистници на Щастливеца („Разни xоpa, разни идеали“), Алеко искаше да създаде цяла галерия образи, в които да бъде представена днешната обществена поквара. От страна на езика те са най-хубаво написани. Те му спечелиха обичта на всичко, що здраво мисли и здраво чувствува у нас. Те направиха името му популярно (както на никой от досегашните наши писатели) с единственото в българската литература „Пътувание до Чикаго и назад“ — ни завеща образа на Бай Ганю Балкански. Какъв е този образ? Дали засяга целия ни народ? Не! Бай Ганю не е художествено произведение, а има грамадно културно-обществено значение. Алеко се тъкмеше коренно да го преработи.

Невероятните разкази за един съвременен българин рисуват оная част от народа, която е излязла от неговите недра, отдалечила, отчуждила се е от него и е забравила нравствения си чедовен дълг: то са по-интелигенчените отстъпници от народа, които стоят настрана от него, от живота му, от непосилните борби за нравствени начала, що са улегнали с векове в душата му и за които неговите истински синове са гинали и ще гинат до дни на бъдно тържество.

Досущ нов ли е образът на Бай Ганю в нашия живот и литература? Дали е продукт на новото време, на епохата след Освобождението, или е оформявание, кристализирание на представители на робската епоха?

Според мене този образ или по-вярно неговите характерни черти са наши стари познайници. Наши по-ранни писатели ни разказват за наивния, простодушния Бай Ганю от турско време. Той е малко подвижен, рядко излиза от родното си място и през живота му негово единствено най-дълго пътувание е на Божи гроб, отгдето той се завръща „хаджия“, която титла заедно с донесената божигробска щампа го подигат в очите на неговите съграждани, па и в неговите собствени. Неговата дума не се прекършва. По ум, а често и по материални средства той е равен тям.

А по човещина, сиреч в нравствено отношение, случва се той да стои по-ниско от своя най-сиромах съгражданин. Спомнете си дяда хаджи Петра от Котел (записки на Захари Стоянов), онзи дяда хаджи, който „притежава 13 къшли в Добруджа, дава таин (дажба) на половината Султанова орда, който притежава до хиляда коня хергеле" — и вижте „как той задоволява апетита си с кокоши глави, събрани от нечистия боклук на Гергевия хан в Хаджи-оглу — Пазарджик“. Този тип Бай Ганю седи повече в къщи, грижи се за мюлка си (недвижимите си имоти) , дава пари с файда, пее на черковния клир, мъдри се пред пангара да продава вощени свещи. Казах, че най-дълго пътешествие, що той предприема, е Божи гроб. Не всекиму може би днес е знайно как той е пътувал дотам. А то е характерно за него. Той не пътува сам, той обича компания, също както и Бай Ганю на нашето време. „Пътуванието става с кервани, по десетина и повече биволски кола, според числото на хаджийските семейства, кола, пълни с всевъзможна провизия, като за преселение... Освен всички нужни дрехи, постилки, завивки, те носят и храна, достатъчна за няколко месеца — чували с брашно, сухари, пъстърма, качета с риба и туршия, тулум сирене, сол, пипер, и... тригя за подкиселявание на пословичната рибена чорба... Бай Ганю пътува с тоя керван тъкмо двайсет дни от Търново до Гелибол. И отдето премине, с пръст го сочат: Отива на Божи гроб! На хаджилък!“ (П. Кисимов. Исторически работи.)

За простодушния, смешния Бай Ганю пътуванията и пътнишките му приключения не са тъй характерни, както за съвременния нам, за хитрия, лукавия, отвратителния Бай Ганю, а е характерен домашният му живот и интересите на всекидневното му съществувание. Да си спомним едно лице, тъй вярно изобразено с действителността от Любен Каравелов. Името му е Хаджи Генчо. Той е първият Бай Ганю в българската литература. В неговия характер, както писателят го е изобразил, има доста наивно, смешно, но се съзират вече дебелите очи, глупавият егоизъм, склонността към келепири, кьоравото. Сцената с бъклицата, сушените зарзали не ни дава още право да наречем Хаджи Генчо — Бай Ганю, макар в тие прояви той да ни напомня Алековия Бай Ганю, кога последният с втелясвания и хитрувания се навърта около шегобийните си другари — пътници за Прага — дано изкрънка от тях да го почерпят с едно кафенце, една круша, та чак и една цигара. Дотук Хаджи Генчо е прост, наивен, но ето го мръсен, отвратителен, ето го Бай Ганю: той има дъщеря, която годява за сина на дяда Либена. Той отлага сватбата на дъщеря си... Мислите, бо зна по каква причина? — Догде се изпие виното на дяда Либена. Ето това е бай-ганювщината: отвратителен егоизъм, безсъвестно отношение спрямо хората, па били те и най-близки, свои собствени деца.

Но вариклечковщината на Хаджи Петра, безмерният егоизъм на Хаджи Генча са само овделни черти от техния характер: те не убиват у тях човещината докрай. Думите на Алека: „Бай Ганю е възприемчив , главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи“ — като че ли имат пред вид тоя вид Бай Ганю, наивния, простия, вариклечката, егоиста, но и патриота, който се поддава на влияние на добри ръководители, който в 40—50 те години на миналото столетие отделя от залъка си за училища, черкви, монастири, а в 60-те и 70-те години заедно със своите ръководители, с упоритостта на духа си извоюва Независимосттa на Българската черква. След 70-а година Бай Ганю не е вече тъй подробно изобразен в нашата литература, за него тук-таме става дума, може би защото бе още жив и писателите чакаха смъртта му, за да му отдадат заслужената чест.

Алековият Бай Ганю е отгледан и възпитан с негови грижи и синът може да ни даде представление за бащата: крушката не пада далеч от крушата. Нравственият образ на родителя на Алековия Бай Ганю е очертан в известното стихотворение на Ботева:

Патриот е — душа дава

За наука, за свобода;

Но не свойта душа, братя,

А душата на народа...

Из тая среда изпъква Алековият Бай Ганю. И всеки познава тоя герой, срещал го е по улиците, по кафенетата, във всеки кът в България. Алеко ни прави свидетели на неговите пъстри похождения, вътре и вън от пределите на родния край; дава ни да почувствуваме специфичната миризма, която на гъсти вълни се дига подире му.

Какъв е той на лице? Каква е изобщо неговата външност? Писателят не счита за нужно да ни я рисува подробно и ясно: нали Бай Ганю е наш общ познайник. Едва ли е възможно със строго определени черти да се изобрази разнообразието на това человекоподобие — за час такъв, до час съвсем друг. . . Един път само Алеко се е спрял по-подробно върху външността на Бай Ганю: „широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаци, със скулесто лице, с бръсната поникнала брада, облечен (в какво мислите?) в редингот, незакопчан, под жилетката му — два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастун под мишница. Млад човек: да има, да има най-много трийсет години.

В това външно описание най-важна характерна черта е, че Бай Ганю е млад... Той е роден десетина години преди Освобождението ни, а е расъл, цъфтял и развивал под благодатното слънце на свободна България, бурите на чийто възраждащ се живот са го обрулили, окалъпили външно и калили вътрешно. Общественият живот на България мени бързо своята външност — това се отразява на външността, на физиономията и на Бай Ганю.

Сега го виждате черноок, догде мигнете, той ще се изпречи пред вас рус, от русите по-рус; днес е със засукани мустачки, утре със завити на кравай мустаци; сега е с пояс и потури, до час с цилиндър и фрак;

ето го чист, измит, помадосан, напарфюмен; ето го за миг пак дрипав, мускур (мръсен), чорлав. Как тъй?

Много просто: образът на Бай Ганя не е образ на един човек, а на десетки, стотини, хиляди. Днес той се зове Иван, утре Стоян, в други ден Драган и тъй нататък. .., защото името му е легион. В служебния му списък той е отбелязан като търговец, чиновник, офицер, депутат, журналист, министър и дори... поет. Роден е — раждал се е във всеки български град. Живее вред в хубавото ни отечество. Той е вездесъщ, почти бог — ако не на вселената, то на нашето общество. И на скрижалите на нашето време този бог е написал за заповеди всички похабени пословици и поговорки, плод на петвековно робство:

1. Всичко е суета сует, освен парата. Парица — душица. С пари в рай, без пари покрай.

2. Стани с дявола ортак, догде минеш моста.

3. На лъжа и шоролопчилък (мошеничеството) се държи светът. Дорде на умните им дойде умът, лудите изиграват хорото.

4. Ум царува — царува онзи, който знае да пипа.

5. Ум робува — робува онзи, който е роден роб.

6. Ум патки пасе.

7. Кради... ако не крадеш ти, другите ще крадат. Само ахмаците остават келепира на другите.

8. Целувай ръката, която ти удари шамар... Ако пък и ти се възмутиш, псувай, но никой да те не чуе; интригувай, но никой да те не знае.

9. Пълзи и се домогвай.

10. Кланяй се злому, яко светому.

Това е нравственият кодекс на съвременния Бай Ганю. Нравствената окапалост на героя Алеко очерта с широки, майсторски щрихи, изправи го отпреде ни в целия му ръст, с всичката му неугледност, с личащия още отдалеч печат на челото му „мазник“ — и пак... идеалист, безгрижен, незлоблив мечтател и доверчив оптимист, какъвто си беше, Алеко братски ни замоли: „Недейте презира тоя простичък, лукавичък скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда,"злото не се таи в него самия, а е във влиянието в околната среда. Бай Ганю е деятелен, разсъдлив, възприемчив, главно възприемчив! (Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи.) Бай Ганю е проявявал досега само животинската си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална сила, която очаква морален импулс, за да се превърне в жива сила.“

Нему с благата си усмивка Алеко даде и последното си братско напътствие: „Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина. Моля ти се бе, Бай Ганю, взирай се по-добре в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки! Прощавай! Не е за чудо пак да се срещнем...“

И срещата стана: на 11 май 1897 година Бай Ганю от засада прониза благородното сърце на своя творец и гробът на Алеко глъхне до заглъхналите гробове на негови другари и писатели. За него, както и за тях, се изпълниха безутешните думи на пророка:

Заспа онзи, който будеше другите,

А които спяха, те спят и до нине.

БЕЛЕЖКИ

Текстът е прочетен в „Славянска беседа“ на една вечеринка по повод юбилей на Пушкин и двадесетгодишнината от смъртта на Алеко Константинов. Публикуван в Balkanzeitung.