Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05.2013 09:12 - Дохождането на руските войски в ХАСКОВО - ТЕОФАНА ЗЛАТАРОВА
Автор: kova4ev2012 Категория: Други   
Прочетен: 1443 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 03.08.2013 11:32


image

image

ДОХОЖДАНЕТО НА РУСКИТЕ ВОЙСКИ В ХАСКОВО

 

Един месец преди дохождането на руските войски в Хасково, тъй като баща ми и моят мъж [ги] земаха преди два месеца и ги откараха с други още съграждание на заточение в Ангора, аз бях се прибрала да живея при майка си и минахме дните с плач и стра­хове, ако и да получавахме писма от Ангора, с които ни молеха да не скърбим за тях, понеже били свобод­ни и здрави. Писаха ни „тука е и дядо Антим Екзар­ха. Често ходим при него и той ни утешава, че в късо време ще бъдем свободни, затова пазете вас си, гле­дайте се добре и Бог пак ще ни върне да се съберем. За това добре, ами страха от турците как да пропъ­дим, като те от всички най-много се остреха [да] пропастят къщите на комитите, ние минахме за най-голе­ли комити, поради братята ни Георге, Михо и Бер­ковски — годеника на моята сестрица Евгения.

 

Те беха откарани преди 4 години в Диарбекир и всички познати турци от града ни лакомо изглеждаха зачернената Евгения, която носеше черна кърпа на хубавата млада главица. И тъй от ден на ден положението ста­ваше по-грозно. Едни от богатите турци чакаха приготвени, за да бягат към Цариград, всичко им свър­зано на денкове, а ние глупави, че занесохме всичко по-мило и драго в маазата като каменно здание, не ще може да изгори, та да ни е готово като се освобо­дим. Най-после чухме, че Плевен е вземат от русите. Осман паша се предал, а и в Шипка Сюлейман паша е разбит...

 

Ходех често при девера си Петър* да чуя новини. На Коледа дойде той дома и казва: „Дош­ла е телеграма на турците. Сюлейман паша е разбит на Шипка и да бягат към Цариград..." Тогаз тур­ците богаташи избягаха, също и от селата турците бягаха, натоварили кола, коне, па даже и на кравите натуряли вещи, това бе през Коледа. Третия ден на Коледа, валеше много сняг и ние с мама, децата си седяхме дома. Аз имах само едно детенце, тригодишната Недялка, бяхме си земали едно хранениче копривченче и една хубава мома клисурка Нона, а майка ми бе с двете ми сестрици — Евгения и Марийка и «едно хранениче момче Георги.

 

* Петър Златаров (брат на Христо Златаров), след Освобождението ковчежник в Хасково

 

Двете храненичета ни бяха в къщи мъжете. И тъй надвечер дойде братов­чед ми Иванчо Шекерджията, уплашен, пребледнял и казва на майка ми: „ами сега лельо, какво ще правим, вън е много грозно, надошла е турска войска от Сюлейман па­шовата и ги разнасят по къщята“. Тогаз майка ми го помоли да отиди и кажи на по-видните ни съседи да не турят у дома на квартира, ние ще дадем всичко, как­вото тряба и те се смилиха, та не ни доведоха нито един от тези грозни гости. Ние дадохме за храна на тях и на конете им каквото трябваше, заключихме се рано. Рано таз вечер дойде зет ми да спи дома, тъй като сестра ни най-голямата се бе скоро поминала. Той остана да спи долу в една стая близо до пътните врата, аз казах на мама таз вечер не ще се събличаме да лягаме и спим, но ще седим да видим какво ще ни огрее. Помня като днес, — Недялка като детенце заспа си безгрижно, до нея легна мама, но облечена и с кюрка си, а ние седим.

 

Аз четях една руска книга със заглавие „Младата турчанка“ и доколкото можах разправях на българ­ски, в туй време нящо тропна и ние всички скокнахме. Стори ни се, че топ гръмна. Поуплашихме се, нищо нема, пак продължаваме четенето. Близо вече 12 часа сред нощ, и на голямата пътна врата се чука силно. Ние наскачахме и чухме, че зет ни се обади. Те му каз­ват: „Гел, капу, бе гявур!“ ("Ела до вратата бе, неверник"), — и ние де да бягаме сега. Сестра ми Евгения и Нона избягаха през комшулука, що бе от към съседите ни от къща в къща отишли у леля ни, на която къщата бе до черковата. В бегането казали на наш сродник, че дома е зло, черкезите може да са си влезли вече. А ние с мама де да се скри­ем, аз съм пригърнала детенцето си, а мама хванала Марийка за ръка и отидохме в задния двор да се скрием в бараката. Там потреперихме от страх и студ и дойде зет ни, та ни извика да влезем в къщи. Тогаз той ни разправи, че като хлопнали вратата, той ги пи­тал какви са. Те казвали, че търсят юзбашията си. Казал им, че няма никакъв юзбашия, а те викат: „Ач бе, гявур.“ ("Отвори, бе неверник").  Тогиз той сглупил, та излязъл от вратата на съседите ни да види какви са, а те го вкопчили: „Де сега да ни водиш в къщата на комитата хаджи Иванчо, че те имали хубави моми.“

 

Той се втурнал в двора на съседите - и те с него, почват да го бият. В същата къща имало войници анадолци. Те се събу­дили и излязли да видят що е това и започнали да ру­гаят черкезите защо върлуват, а те казвали, че тях са придружавале граждане турци, че имало хубави моми. Тогис те са имали голяма разправия помежду си, докато ги пропъдят, а зет ни се възползвал и си влязъл дома, като заключил комшулука. И тъй тая нощ прекарахме без да легнем и починем.

 

Сутринта дойде рано стара съседка и казва: „Мах­нете се, че тез чуми, дето са до вас, шушукат и гледат към вас.“ Ние се скрихме във вехтото здание и назъртахме на улицата като се събираха аскери да си отиват и слава Богу не дойдоха никои. Но гледахме как с тях и много турци от селата бягаха, не мога да опиша в какво настроение се намирахме помежду ра­дост и страх, радост, че скоро ще светне свободата, а трепет как ще да уцелеем. Тоз ден прекарахме ката не в себе си. Казват ни, че някои граждане бягале заедно с турците, ами ние с кого да бягаме, наистина имахме кола и волове, но ратаят си бе отишъл дома. Почнахме да събираме покривки, дрехи, та да натоваряме колата и сами да я караме да бягаме с турците, горко ни.

После се опомнихме — ами къде ще ходим, де ще отидем в ноктите на тигрите, не бива, но може и братята ни да си дойдат, понеже знаехме, че те из­бягаха и са в Румъния. Какво ще помислят, като не ни намерят, ще рекат, че ние сме избити или отвлече­ни. Затова си останахме.

 

Дойде една съседка и казва на мама: „Хаджийке, чаршията е цяла ограбена. Ходих, та видях, във ваша­та мааза нищо не са оставили.“ Но ние малко се за­грижихме за стоката и другите вещи, които бяхме там скрили, ние се грижихме как ще се спасим от тур­ския ятаган. Дойде наша стара слугиня и казва: „Вие луди ли сте, та седите тука? Я излезте да видите как турци като бесни тичат и когото срещнат убиват.“

 

Занарежда ни кого и кого убили и ние пръхнахме ка­то пилци, но де да отидем? Колкото мъже млади има­ше, те избягали в корията. Ние отидохме в другия ни двор, там имаше зимници, дето си нареждахме бъчови с вино и голям лин (голям дървен съд) за гроздето, дето го мачкаха. На­вряхме се под лина на голата земя и стоим като че това е вихрушка и ще мине за един час.

 

И мама за­плака, ох, ние се скрихме, ами къде са Евгения и Нона, не ги знаем те де се крият. А те после казват, че ле­ля ни ги скрила на тавана заедно с нейната Марийка и двете момчета, турнала им и огън [в мангала] и хляб, а тя стояла на стража, та като види, че идат турците и тя да се качи при тях. А ние като постоях­ме един час, помръзнахме много, малката заплака: „Хади, маминко, бабинко, да отидим при огънчето.“ И аз казах: „Хади, мамо, да излезем, тук се не живее.“ Излязохме и що да видим: цяла тълпа жени и деца на улицата, се мамини братовчедки, питат: „Ами сега, како, какво да правим, де да отидем?“ (защото и тех­ните мъже бяха на заточение). Ние им казваме: „Ами де ще отидем — секи дома си, че и студът е нетърпим,, па каквото ще да става, нали сме сами жени и деца.“ Те си отидоха по дома и ние дома. Постоплихме се, аз земах шишето с мента и една завивка за Недялка, облякохме двойни дрехи и отидохме у войчове. Там заварихме леля с нашите моми и те всички. Дошла една съседка, канила ги да излязат с турците и каз­вала, [че] до довечера русите ще дойдат, ще се върнем.

 

Тука решавахме дали да отидем или не. Изля­зохме всички до черковата, най-напред вуйчо ни и ние подир него. Видяхме цигани, натоварени със стока и отвъд реката викали, „хванете ги“, а ние разбрахме че викат „бягайте“. Хайди назад бегом у лелине и от­там у вуйчове и вече се смрачава. Чухме, че черков­ните врата секат да влязат, а ние бегом у други съ­седи, от тях у други, [у] куцото Тоде. Събрахме се цяла махала в две стаи пълни, а студ на провала. Там прекарахме мъчителна нощ, секи 5—10 минути ще из­лезе някой да види що става. Но нищо. На сутринта се разшаваха клевтите турци (крадливите турци), тръгнаха да обират.

 

Чухме, че в татковата къща влязоха и носят, товарят конете си. Аз имах револвер, исках да гръмна, белки се уплашат и избягат, но те всички завикаха: „Луда ли си да гърмиш да ни издадеш, да дойдат!“ Но те си натовариха конете и си заминаха, мама тогаз поиска да отиде и да види що е ограбено. С нея отиде една млада съседка, подир малко съседката се върна и казва, че видяла на срещната страна черкези и си из­бягала, а мама е още няма, тогаз леля отиде да вика мама (но това ставаше от двор в двор не през ули­цата), виждаме мама си дойде, а леля я няма. Тя тър­сила мама по целата къща да не е убита и като не я намерила върнала се и си дойде. По едно време поч­наха наблизо да къртят врати, но всички се уплашиха и пръхнаха като подплашени пилци кой на къдя види. В туй време не зная как се е промъкнал девер ми Пе­тър, та дойде, намери ни и ме вика да съм отидела с него, че цялата махла искат да се съберат в нашата къща и там да се защищават от турците. Аз каних и мама да дойди, а тя нещя, тогаз и аз нещях да се де­ла от нея. Казах им: „Идете вие и се съберете в къ­щи.“ И той си отиде, тогаз ние отидохме у друг съ­сед, много беден и полусляп, неговите млади избягали, а той си седнал до огнището на две главници огън. Ние подремнахме прави около един час и един се про­изнесе: „Тука не ще го бива, хайде да отидем в ко­рията при другите съседи.“ И ние тръгнахме като за­блудени овце.

 

През всичкото време аз не оставих скъпото си дете от ръцете си, все сама го носех, като не вярвах на никого, че ще го пази като мен. И тъй, като отидохме към края на града, видяхме на улицата двама наши сродници, които ни питаха къдя отиваме. Ние казах­ме — в корията, тогаз те ни извикаха и заведоха дома си в къщата на братовчедка ми. Казват ни: „Тука ще стоите, докато се оправи, хем за вас ли е да отидете в корията, още първата нощ ще умрете от студ.“ Ние се зарадвахме, като се видяхме помежду свои хора и че имало и за нас кой да се загрижи. Там бяха събра­ни доста съседи, които имаха и оръжие, ако нападнат къщата да се пазят. Имахме една баба Деля, която пращахме да донася от дома за ядение, че имахме много зимовище приготвено и повечето идяхме качамаци, че бързо става. Всеки ден турците върлуваха, един ден влезли близо пак в една къща, обрали всич­ко. Те били един черкез с кон и един циганин, но един от младите, що бе при нас, отива с пушка до плета, прицелва се, гръмва и убива турчина, притършувал по него и каквото намерил го взел. Ами после — страх, ако видят други турци убития, какво ще стане? Хади изкопават трап и го зариват, а на коня един прът и той си отива. Ах, как от сърце се молех богу да ни запази. Денонощно пред иконата, кандилцето блещукаше и ние всички събрани се молим и домакинът с кандилницата кади тамян.

 

Един ден видяхме много турска войска. Препускат конете по височината, на която хасковци казват Емача. Там те спяха и ние всички помислихме: днес е края на живота ни, ще се мре, на тия нареждат може би топовете, ще гърмят, дали да бягаме. Излязохме на­края до гробищата, виждаме, че няма накъде и се вър­нахме. Тогаз се събра съвет от мъже и жени и реших­ме да изпратят няколко младежи да отидат в Станимака (сега Асеновград), понеже бяхме се научили, че руските войски зав­зели Станимака, та да ги молат по-скоро да дойдат, че Хасковото отива. Като че русите чакаха нашата ко­манда, много глупаво. И тъй които бяха с панталони облякоха потури и червени пояси и ги изпратихмес благословия и [препоръка] да не отиват по шосето, пряко без път. И тъй вече ще чакаме русите, през нощта видяхме, че се върнаха изморени, поизмръзналки казват, че е невъзможно да се върви без път. Не може, че има много преспи сняг, а по шосето пълно с турци.

 

Тъй се мина една седмица и на Богоявление поч­наха да казват, че се чувало топовни гърмежи и всички с радост чакахме сутрешния ден, че ще ни донесе сво­бодата. Забравих да кажа, че ноще бе спокойно и ние си отпочивахме, а заран като станехме и чуем гърме­жи от пушки. Мама, милата ни мама, тя ни прегръща­ше и плачеше: .„Защо ли съм майка, като не ща мога да запазя децата си“, а моята малка Недялка бе на пук весела, игрива, иска да ходи вън и да скача. Ний й казваме: „Седи си, пиленце, в къщи при маминка, че турците ще дойдат“, а тя се смее и казва: „Тъй, тъй, ще дойдат, но нали не дохождат, няма и да дойдат.“

 

И тъй на Ивановден бяхме изсипали качамака в та­вата, да сядаме веч да се храним и в туй време един наш слуга тича и вика: „Хаджийке, давайте бакшиш, русите дойдоха!“ Ние го не вярваме, а той казва: „Дой­доха, сега ще ударят камбаните.“ И наистина чухме камбаната. Сега кой ти гледа качамака! Казах на ма­ма: „Вие си седете, а аз и леля ще отидим да видим що е.“ Тогаз двете бегом отидохме до татковата къща и виждаме няколко конници руснаци. Хората ги нава­лили, целуват ръцете им, краката им като че ангели спасители бяха от небето изпратени.

 

Видяхме се с род­нини, целувахме се като възкръснали от гробовете. Пи­тахме се, де бяхте, как се спасихте и тъй нататък. После влязох у таткове и що да вида — всичко огра­бено, разхвърляно по двора, разни дреболии. Поразгледах в стаите, голо, грозно, но не ми бе жално за нищо. Дойде си мама с децата, запалихме огън, поме­тохме за драгите гости да е чисто. Дойде един офицер, записа квартирата за генерал майор Мейндорф (генерал, командуващ сборен руско-румънски отряд, отличил се при обсадата на Плевен).

 

Имах­ме крави и телци, те си останали в другия двор. Тогаз накарахме, та заклаха една телица, та наготвихме, омесихме пресни пити, та ги опекохме в жеравата. После аз земах Недялка, забрах един сродник, та оти­дохме в нашата къща да видя там що е и да чакаме войските белким и от братята ни ще дойде някой, за­щото знаехме, че са с опълченците. Като влязох дома нищо няма, всичко ограбено, раз­

хвърляно из цялата къща ръженицата (ръжена слама) от възглавките, що опразнили и вземали книги навсякъде раз­хвърляни, а по двора трушии и друго зимовище. Аз се позавъртях, попогледнах. [На]всички врати изкъртени ключовете, а пътната цяла изкъртена, паднала. После ос­тавих да пометат и аз излязох до чешмата при други хо­ра и видяхме свещенниците облечени, с черковните хоругви и войската редом върви.

 

Аз си впивах жадно по­гледа дано вида поне един от скъпите си братя и да тичам да го прегърна, но това ми желание не се из­пълни. Но нали пък тези всички измъчени хора бяха наши братя, какво повече.

Тогаз в къщата ни влязоха от офицерите, аз ги ос­тавих и си отидох при мама, там бе вече дошъл гене­ралът с няколко офицери и войници, ние го качихме горе, той пожела долу стая, че бил стар човек. Горе поразгледа стаите, видя всичко голо, видя библиоте­ката с разни книги, също и френски и пита на кого е тази библиотека. Ние казахме на братята ни и той пита де са те, а ние казахме, че бяха заточени в Диар- бекир, но избягали и чухме, че са заминали добровол­ци. Казахме също за татко и за Христо, че са зато­чени в Ангора, той пита за имената на всички и ги записа. После вечерта ги гостихме богато, извадихме от постелките, които бяхме скрили в другия двор под хамбара. Вечерта насядахме около огъня с войниците, разприказвахме се. Ние казвахме теглото си от тур­ците, те за войната и как шосето било покрито с раз­ни покъщнини. Казват ни, идете, майко, берете на дороги — много, много все, те всички искаха да ни раз­правят за войната, за студа и теглото си, затова кога­то един приказва, друг му казва, но постой брат я да скажу.

 

Имаше едно младо хубаво момче, то ни раз­правя, че бил син на помещик и как е живял охолен живот при своята майка, баща и близки, но как сега краката му завити с партенки и влачи тежката рани­ца, как мъчно прекарва суровия войнишки живот. Пос­ле пи разправят как са стъпили в България. Тъй като си приказвахме, малката Недялка заплака и баба й за да я смири взе чиния и отиде да й сипе петмез с ръчели, но се върна разплакана и казва: „боже, боже, боже, нито една делва няма петмез, всичко са огра­били, от 10 делви да няма поне една за детето да га залъгваме“.

 

На другия ден дохождаха много офицери при ге­нерала и се като говореха чувахме името Сюлейман (Сюлейман паша, турски генерал, през Руско-турската война е начело на 40 000 армия, с която превзема Стара Загора и безуспешно Шипка), а навсякъде се говореше, че той е избягал в Кърджали и се страхуваха, че сега като си замине войската, той щял да нападне Хасково и ние бег да му мислим. Вля­зохме при ген[ерала] разплакани и го питаме, ако е опасно да дойде Сюлейман, да ни кажат да избягаме в Едрине.

 

Те разбраха страха ни и адютантът му раз­твори картата на масата и ни разправят, че не трябва да се плашим, защото тука е Сюлейман паша, а тука е руската войска, а тука е Хасково. „Затова не отивай­те никъде, че ще се разболеете от студ.“ И ние се ус­покоихме. През този ден отворихме бъчва със слад­ко вино и черпихме всички, които бяха дома и коита дохождаха при генерала, а те не могат да се нарадват, че никога тъй сладко вино не са пили. Всички ни разпитваха защо е къщата гола, а ние разправяме ли разправяме как турки задигнали всичко, а ние сме бя­гали по края на града в бедните къщи и там избег­нахме смъртта. На третия ден си заминаха за към Одрин, но преди да заминат генералът ни даде адреса си, постави 5 наполеона, уж на детето, ние не ги ис­кахме, но той настоя да ги земем, поръча ни когато се върнат братята ни да им кажем, че той ги кани, ако им се случи да отидат в Русия да му отидат на гости в Царское село и че той не ще забрави радушното ни гостоприемство в Хасково в дома на Минчев. Сбогу­ва се с всички ни, ние му целунахме ръка, а той целуна малките и казва, че и той има толкова детишки в Русия. И тъй изпратихме първите госте. Аз отидох в нашата къща да видя и оттам си бяха заминали.. .* До вечерта пристигна друга войска по-много и ги на­станиха пак по къщята, аз пак си се прибрах при ма­ма, там сега имаше един полковник и много войници също и в другия ни двор имаше много войници, които бяха напалили огньове на снега и налягали под ба­раките. . .

 

От съседките ни някои се оплакваха, че ги позакачили войниците и те се заключили в стаите си, но ние подобно нещо не чухме от никого. С нас се обръщаха като с близки, също и ние никого не нагрубихме. Всич­ки ни бяха мили, като си мислехме де ли са сега на­шите скъпи братя, къде ли мръзнат и ходят непреоб- лечени, кирливи. Имахме един млад капитан два, три дни, той бе черноок и ние го мислехме, че е българин и се го питахме: „Но кажи ни право, не сте ли бъл­гарин“, а той казва, че не е, но бил малорусин. Той много му се хареса Евгения и ни казва, че като се свърши войната, ще дойде да я иска да му я дадем, а ние му казваме, че тя е годеница и че скоро ще си дойде годеникът й, а той си въздъхна и казва: „Жалко, колко я обикнах.“

 

На другия ден тичат офицери, ние се изплашихме, какво ли става, дали турци идат, но те весели викаха: „Мир, мир, братушки, мир в Сан-Стефано — конец на войната!“ Бедните младежи, каква ли е радост била, като виждат, че животът им се усмихва. Не малка радост бе и за нас, като знаехме, че скоро може и зато­чениците да се завърнат. Братята се бяха вече завър­нали, но малкият пак отиде с генерала си в Одрин, за­щото бе преводчик и не искаше да остави докато мир не се сключи. Оставаха татко и Христо да се върнат от Ангора.

 

Сега вече не оставаше града ни един ден без руска войска. Сега дойде редът на турците да си плащат гре­ховете и то на тез, които върлуваха и бяха заградени от руските войски, нямаше как да бягат в Одрин или Кърджали. Колкото българи имаше панта (безделници) тръгнаха по турските къщи за плячка. Де когото сварили го убивали и по кладенците натъпквали, и те бяха като вълци кръвожадни. Помня, един ден бях на вратнята и виждам неколцина от тез емнали (подгонили) един турчин, ка­рат го бегом към реката и понаведоха и — дам със сабя, отсече му главата и го хвърлиха в реката. Ко­жа (доста) плячка понабраха, но колко им стигна, то се бързо изяжда, жените им се бяха понапременили с турски копринени кюркове, прекачили желтици докато ги изядоха и пак гладуваха.

 

В туй време аз отидох в Одрин при брат си, та да видим как да направим, за да се върнат татко и Хри­сто. С братовчед си пътувах и негова сестра. По пътя бе лошо, железницата пълна с войници, едвам намерих­ме място. В Одрин слязохме посред нощ, мраз прими­раме, влязохме в гарата, божичко, какъв хаос, битком набито, руски войници, офицери, генерали — всички прави на крака, налягали болни войници охкат. Ние се свихме в едно кюшенце, но студ, не се търпи, а во­ня на кирливи шинели, на ботуши. Вън няма нито една кола, казвам на братовчед си да вървим, тук не се търпи и се упътихме към града, натоварени с ба­гаж. Из пътя срещаме войници, които си пеят и вър­вят и никой не ни пита какви сте, а ние приказваме колко е хубаво, бихме ли могли по-рано тъй да се упъ­тим в сред нощ.

 

Стигнахме в града, отидохме до хотела, хлопаме, не ни отварят, на други също и чак третия ни отвори­ха, земахме стая, но заспива ли се — крака измръзнали на кочан, едвам прекарахме нощта. Сутринта ме за­вежда брат[овчед] ми в Кавал капу (квартал в Одрин) у един наш прия­тел — Кощи Мавриди, и там останах. Той човека се загрижи та намери брат ми, дойде, и ние двамата оти­дохме в един турски конак, квартира на някой генерал. При него бе Тодор Запрянов — преводач. Аз го питам: „Ами сега какво ще стане с нашите?“ Той казва: Не­дейте се грижи, те подир някой месец ще си дойдат, когато пленените се възвърнат и тях тогаз ще освобо­дим.“ С брат си походихме, накупихме си за дрехи на всички дома и др[уги] потреби. И тогаз той се раздели с генерала си (забравила съм името му), защото не щяха да отиват никъде. Скоро щяха да се връщат в Русия.

 

И ние с милия ми брат се върнахме радостни в Хасково и се събрахме братя и сестри около милата ни майчица като пилци под крилете на кокошката май­ка. Ах, колко весело бе, подир 5-годишна раздяла пак: се събрахме в бащината мила къща, забравихме всичко, което ни отвлякоха, и маазата, дето изгориха, забра-

вихме плачовете и страховете. Как мило ни говореха добрите ни братя, те че всичко изгубено ще наместят, много по-хубаво от напред, как сега ще заживеем ис­тински живот, живот свободен, как те ще напреднат, ще се наредят, как те вече са и забравили мъките в диарбекирските затвори, те са прещастливи, че ни завариха всички живи.

 

Навсякъде из града като че бе празник, всички ве­сели, доволни, русите освен свободата донесоха и бо­гатство, навсякъде се виждаха руски полимпериали (златни монети, със стойност половин наполеон), лъскави, новички, всеки ден бе голям пазар. . .




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kova4ev2012
Категория: Други
Прочетен: 333649
Постинги: 371
Коментари: 23
Гласове: 143
Архив
Календар
«  Април, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930