В ДОБРУДЖА
проф. д-р АСЕН ЗЛАТАРОВ


 

Тръгнах за Добрич със свито сърце: отивах в град, който някога бе цветущ, богат, а какво ли щe видя сега там. . . Но когато от Варна автомобилът ме понесе по шосето, обградено с избуяли в зеленина ниви, почна да ме заразява възторгът на приятеля, млад адвокат от Добрич, който бе дошел да ме вземе, и неговата жизнерадостна усмивка ми подействува така хубаво!

Ето и границата: два бели камъка от всяка страна опре­делят неутралната област, а зад тях почва „другата“ държава. При тия граници човек всякога се чувствува като подсъдим; почват да ти бъркат куфарите, чужденец ти взема паспорта и ти се чувствуваш като изоставен и без закрила. Слава богу, че сега всичко това минава леко: митничарят попита само колко цигари нося и нищо повече. А около мене приветливи и мили хора, дошли да ме посрещнат и поздравят. Малко мо­миченце с бяла шапчица, бяла рокличка, бяло палтенце — същинска едраполска маргаритка — ми подава цветя.

За бла­годарност, казвам на малката, че ще я чакам дами стане сту­дентка. . . Какъв ли артериосклеротик ще бъда тогава и кой ли млад доцент ще чете моя курс. . .

Сбогуваме се с енергичния наш граничар-офицер и трите автомобила ни отнасят за Добрич.

Градът прилича на някой от нашите южно-български гра­дове. И чуваш само българска реч: чиста, никакво наречие, с правилен изговор и без всеки чужд акцент. А по магази­ните и учрежденията стоят надписи с чужда азбука. . .Веднага изживяваш противоречието между правдата на една жива дей­ствителност и изкуственото, чуждото, което се е врязало в нея. . . Градът се обитава от трийсет хиляди българи, десет хиляди турци и пет хиляди смесица.

Стоят разлепени по улиците обявите за моите сказки. На румънски и български. Чета им заглавията на румънски и ме забавлява: „Arta de a trai“. Разбирам, че това е същото „Из­куство да се живее“, а нищо не ми казва! Благословен езикът, на който говорят бащите ни, защото само в него думите имат душа и казват нещо,което не само се разбира, а се и живее! А колко е хубав българският език!Звучен, силен, богат език!

Сказките ми бяха празник за мене. Толкова много цветя получих, че още съм замаян. И тия грейнали погледи на слу­шателите, тая борба за място на касата на киното, гдето ги говорих! Закачлив приятел казва: „Гостуването на Хозе Мохика в София е нищо при твоето тука, нали?“ — „Да, само че без моралните изстъпления“—„Да не съжаляваш?“

Официалните румънски власти в града проявиха внимание и любезност към мене.На втората ми сказка бях поздравен на румънски от председателя на румънското културно дружество, което също урежда народен университет, и той каза много ласкави думи както за гражданите-българи в Румъния, така и за България. В разговор комисарят на полицията ми каза, че би се радвал, ако отнеса добър спомен от Добруджа. И добави:

„Ние румъните сме работлив земеделски народ, кротък и незлобив, какъвто е и българският народ, и не­дейте ни смесва с тия планинци-румъни, които се заселиха тук, които имат по-друг нрав и които създадоха доста не­приятни инциденти. Но това вече се изживя и остава минало.“

Самите българи ми заявиха, че откакто са на власт национал-църънистите (земеделците), отношенията на румънските власти към българското население в Добруджа са добри и коректни.

В Добрич най-хубавата проява на българите е техният културен комитет, който се грижи за училищата, урежда сказки, поддържа безплатна трапезария за бедни ученици.

Досега Българският народен университет е изнесъл към 50 сказки. Съществува вече трета година. Ето едно дело, което заслужава само похвала.

Посетих двете български гимназии: девическата и мъж­ката. Мъжката гимназия е ново, хубаво здание, където се помещава и част от прогимназията и основното училище. На учащите се опитах да кажа няколко думи, да им припо­вторя да обичат и ценят българския език, но не успях да до­върша: ридание ме сграбчи и задави.. .

Ходих и до едно село, селото Геленджик, а оттам и до Балчик.

Селото е разделено на две: угледните, чисти, наредени къщи на добруджанеца-българин и землянките на колонистите-куцовласи, които тука наричат македонци. Два свята, две отделни души, два типа човеци, едните работливи, уседнали, здрави подух и воля, другите буйни, несдържани по жестокост, непривързани към земята и земеделския труд. В начало е било лошо, когато са се настанили пришълците. Сега вече се е поулегнало и почват между тях и човешки отношения.

Богата е добруджанската земя: да стиснеш чернозема й — масло ще се изцеди. Земя злато. Но тежат на селянина там високите данъчни тегоби и задълженията към лихварите. Но ако даде Господ някоя и друга година плодородие — ще се съвземат и оправят. Едно им липсва: нямат си черква, нямат си училище. И мене ми се ще да вярвам, че добросъседските ни отношения с Румъния, както стават все по-добри и по-добри, ще наложат разрешението и на тоя болен въпрос. Защото в лоялността на българина-добруджанец румънската държава не бива да се съмнява: тия хора там не са комитаджии, не са слепи иредентисти. Те ще станат още по-добри граждани за държавата си, когато тая държава задоволи техните културни нужди и зачете напълно тяхната племенна самобитност. Пътят в това направление е почнат и нека се надяваме, че ще про­дължи, защото това е в добре разбраните интереси на Румъния и България, които стари традиции на приятелство са об­вързвали: с нашата северна съседка ние можем да живеем в мир и да очакваме от него само блага.

Балчик видях за малко. Но ми остави изживелица на при­казка. Чуден град! Град за художници: сребърните му скло­нове, живописният бряг, странната архитектоника на улици и квартали — ето сюжети за живопис. 

Но градът запада:мъртви са магазините край морето, няма някогашните гемии, които да товарят стока.

И тука най-хубавото, което видях, е новата сграда, гдето се помещава българската прогимназия. Но колко е бедна детската библиотека на тая прогимназия! А като си помисля колко хиляди книги за деца и какви хубави книги има из­дадени у нас! Няма ли кой да прати за децата на Добруджа от тия книжки?

В Балчик опознах нови, ценни хора, сърцето ми отнесе от там скъп спомен и той ще ми бъде за дълго нравствено и душевно ободрение.

Пожелавам и на други да отнесат същото: нека наши поети, писатели, учени не забравят, че в Балчик има Български народен университет. В замяна на това ние ще искаме и прия­тели румъни, техни писатели, поети и учени да заповядат у нас и ни покажат нещо от духовните стойности на нашата съседка Румъния, с която ние желаем да бъдем в най-добри отношения.

1933

Пояснения:

В Добруджа — I (стр. 354). През пролетта на 1933 г. Златаров посещава Южна Добруджа, намираща се тогава под румънска власт. Той се опознава с всички среди на българското население; изнася редица сказки. Неговото посещение се превръща в истински празник за попадналите под чокойско господство наши сънародници, които имат рядката възможност да влязат в непосредствен досег с един бележит представител на прогресивната българска културна общественост и да чуят от него ободрителни думи на скъпия им роден език. Самият Златаров е не по-малко трогнат и смята престоя си в Добруджа за една от най-светлите свои изживелици. Още веднага след връщането си в България той прави изказвания пред представители на печата във Варна (в. „Черно море“, год. V, бр. 1313, 5. V. 1933), в които предава впечатленията си от виденото, изтъква редица културни прояви на българите в Добруджа, говори по взаимните отношения между румънци и българи и изказва надежда за откриване на нова ера на разбирателство между двете съседни страни. След завръщането си в София помества (на 18 май) статия във в. „Време“ (вж. бел. 79).